Елементарните частици

Брюно не отговори нищо. Той втренчено се взираше в една точка на пода, но на това място върху паркета нямаше нищо, абсолютно нищо освен няколко бучици кал. Когато чу шума от отварянето на бутилката обаче, той се оживи и протегна чашата си. Пиеше бавно, на малки глътки; сега помътеният му поглед се рееше на височината на радиатора; видимо нямаше никакво намерение да продължи разказа си. Мишел се поколеба, после пусна телевизора: даваха научнопопулярен филм за живота на зайците. Изключи звука. Всъщност може би ставаше дума за дивите зайци — той не можеше да ги различава. С удивление отново чу гласа на Брюно:

— Опитвам се да си спомня колко време прекарах в Дижон. Четири години? А може би пет? Когато човек започне работа, годините започват да му се губят. Единствените събития, които действително преживява, са свързани със здравето — и с децата, които растат. Виктор растеше; вече ми казваше „тате“.

Изведнъж той се разплака. Свит върху дивана, хълцаше и подсмърчаше. Мишел погледна часовника си; минаваше четири часа. На екрана на телевизора дива котка мъкнеше между зъбите си трупа на заек.

Брюно извади книжна кърпичка и избърса очите си. Сълзите му продължаваха да текат. Мислеше за сина си. Горкият малък Виктор, който прерисуваше картинки от „Стрендж“ и обичаше баща си. Беше му дарил толкова малко щастливи мигове, толкова малко любов — а сега щеше да стане на петнайсет години и с това се приключваше щастливият период от живота му.

— Ан искаше да имаме още деца, всъщност семейният живот и съдбата й на майка напълно я устройваха. Аз я накарах да потърси работа в околностите на Париж. Тя естествено не посмя да откаже — реализацията на жените вече зависеше от професионалното развитие, по онова време всички бяха убедени в това или се преструваха на убедени, което е едно и също, а тя държеше преди всичко да мисли като всички останали. Самият аз чудесно си давах сметка, че се завръщаме в Париж, за да можем да се разведем спокойно. В провинцията, все пак, хората се познават, коментират, а аз държах моят развод да не се превръща в предмет на обсъждане дори от онези, които го одобряват или го приемат спокойно. Лятото на осемдесет и девета заминахме на почивка в Мароко чрез „Клуб Медитеране“ и това беше последната ваканция, която прекарахме заедно. Спомням си идиотската компания по време на аперитива и часовете на плажа, които прекарвах в заглеждане на младите красавици; през това време Ан бъбреше с други майки. Когато се обръщаше по корем, целулитът много й личеше, а когато лежеше по гръб, ясно се очертаваха червените ивици по кожата й. Арабите се държаха неприятно и агресивно, а слънцето грееше прекалено силно. Не си струва човек да хване рак на кожата, след като спокойно може да онанира и у дома. Виктор си прекара много добре и чудесно се забавляваше в „Миниклуба…“.