Елементарните частици
- Автор: Уэльбек Мишель
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Петров
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Елементарните частици». Краткое содержание книги:
Веднага след като написа тези редове, Брюно изпадна в състояние на нещо като етилова кома. Събуди се два часа по-късно от рева на сина си. От две– до четиригодишна възраст човешките деца придобиват все по-пълно съзнание за собственото „аз“, което поражда у тях кризи на егоцентрична мегаломания. Тяхната цел през този период е да превърнат социалното си обкръжение (съставено преди всичко от родителите) в роби, изцяло подчинени на техните желания и прищевки; егоизмът им не познава граници; такъв е резултатът от тяхното индивидуално съществуване. Брюно се надигна от мокета в дневната; писъците се усилваха, превръщаха се в израз на неистова ярост. Той натроши две таблетки лексомил в лъжичка конфитюр и влезе в стаята на Виктор. Детето се бе наакало. Къде се мотаеше Ан? Тези занятия за ограмотяване на негрите приключваха все по-късно. Той измъкна зацапаната постелка и я хвърли на паркета; вонята беше непоносима. Детето без затруднение погълна сместа и застина като зашеметено. Брюно облече якето си и се отправи към „Медисън“, нощния бар на улица „Шодронри“. Плати с кредитната си карта три хиляди франка за бутилка шампанско „Дом Периньон“, която изпи заедно с красива блондинка; после в една от горните стаи момичето дълго лъска бастуна му, умело отлагайки кулминацията. Казваше се Елен, беше родена тук и следваше туризъм; беше деветнайсетгодишна. В момента, когато проникваше в нея, тя стегна члена му в себе си и в продължение на поне три минути той бе в състояние на пълно блаженство. На тръгване Брюно я целуна по устните и настоя да й плати допълнително — бяха му останали триста франка в брой.
Следващата седмица реши да покаже онова, което бе написал, на един колега, преподавател по литература на около петдесет години, за когото се говореше, че е хомосексуалист. Фажарди беше приятно изненадан. „Чувства се влиянието на Клодел… или може би на Пеги, Пеги в свободен стих… Но инак е напълно оригинално, подобни неща се срещат рядко в наши дни“. По въпроса какво трябва да се направи по-нататък, той нямаше никакви колебания: „Списание «Енфини». Именно там днес се твори истинската литература. Трябва да изпратите творбите си на Солерс“. Доста изненадан, Брюно го помоли да повтори това име, което му напомняше марка матраци, и в крайна сметка изпрати текстовете. След три седмици позвъни в издателство „Дьоноел“ и за огромно негово удивление се обади лично Солерс, който го покани на среща. В сряда нямаше часове и нямаше проблеми да прескочи до Париж и да се върне същия ден. Във влака се опита да се съсредоточи върху „Странна самота“, но скоро се отказа; успя все пак да прочете няколко страници от „Жени“, особено местата, където се говори за секс. Срещата им беше в едно кафене на улица „Юниверсите“. Издателят пристигна с десет минути закъснение, вирнал в уста цигарето, с което по-късно щеше да се прочуе.
— От провинцията ли сте? Това не е добре. Трябва незабавно да дойдете в Париж. Вие имате талант.
После съобщи на Брюно, че има намерение да публикува творбата, посветена на Йоан-Павел II, в следващия брой на „Енфини“. Брюно остана изумен; нямаше представа, че Солерс се намира в разгара на своя период на „католическа контрареформация“, и започна да сипе възторжени хвалебствия по адрес на папата.
— Пеги много ме кефи! — възкликна разпалено издателят. — Но Сад! Сад! Четете преди всичко Сад!…
— Моят текст по въпроса за семейството…
— И той е много добър. Вие сте реакционер, това е отлично. Всички велики писатели са реакционери. Балзак, Флобер, Бодлер, Достоевски — до един са реакционери. Но човек трябва и да чука, нали така? Също и групов секс. Това е важно.
Солерс си тръгна след пет минути, оставяйки Брюно в състояние на леко нарцистично опиянение. По обратния път постепенно изтрезня. Филип Солерс очевидно беше известен писател, но от прочита на „Жени“ ставаше ясно, че успява да вкара в леглото си само дърти кучки от културните среди; очевидно младичките предпочитаха певците. При това положение за какво му беше да публикува скапани поеми в някакво идиотско списание?
— Когато излезе поредният брой на „Енфини“, все пак купих пет броя. Слава Богу, че не бяха поместили творбата за Йоан-Павел II — въздъхна той. — Тя действително беше слаба работа… Имаш ли още вино?
— Само една бутилка — Мишел отиде до кухнята и донесе последната, шеста бутилка от кутията с „Вийо пап“; започваше все по-осезателно да се чувства изморен. — Струва ми се, утре си на работа? — запита той.