Изкуството на лова

— Не е проблем, сър.

— Не е ли?

— Не е, сър.

Маскелин изгледа продължително момъка.

— Имаш ли представа какво ни очаква там?

Пендрагон кимна. Маскелин не пропусна да отбележи, че в поведението му няма и следа от доскорошната нервност. Стискаше драконовата пика с решителността на стар ветеран.

— И как така толкова бързо промени решението си, синко?

— Не става дума за промяна на решението, сър. Исках да дойда, а е добре известно, че подбирате млади моряци, които отказват да се включат доброволно.

— Значи не те е страх?

— Виждал съм и по-страшни неща.

Маскелин се разсмя, пресегна се и улови момъка за рамото.

— Запомни думите ми, синко. Чака те дълга и обещаваща кариера под мое командване.

— Стига да оцелея днес.

— Ще оцелееш.

След малко тримата се спуснаха в стоманената лодка на „Фенер“. Обикновено я използваха като катер за превозване на екипажа, но се случваше, в плитки води, да излизат с нея и на лов за унмерски трофеи. Отстрани на борда все още можеше да се различи валсиндърското обозначение ВМ22, макар че екипажът я бе кръстил „Туту“. Мелор подаде на Маскелин импровизирания кристален локатор и той го нагласи в скута си. Един бърз поглед бе достатъчен да се увери, че целта им се намира някъде в сърцето на острова-паразит.

Спенратър запали двигателя и скоро малката лодка се плъзгаше по тъмножълтеникавата повърхност на морето към плаващия остров. С приближаването всички усетиха тежкия мирис, който изпълваше въздуха около него. Водолазните костюми целяха да ги предпазят от пипалата на самала, но не бяха оборудвани с дихателни апарати — нямаше как те да подават въздух толкова далече от „Фенер“ и се налагаше да вдишват през отворите на разкачените шлангове, откъдето всъщност можеше да дойде най-голямата опасност. Ала дори през тесните отвори миризмата бе тежка и труднопоносима и Маскелин съжали, че бе наредил да демонтират филтрите. Младият Пендрагон седеше с изпънат гръб и бледо лице, стиснал с побелели пръсти борда, а над него се бе надвесил уловилият руля и непоклатим стар боец Спенратър.

— Скоро ще свикнеш — каза Маскелин с приглушен от стъкления шлем глас. — Но ако искаш да повръщаш, направи го още сега. Защото слезем ли на острова, няма да имаш възможност да си свалиш шлема.

— Добре съм, сър.

— Спенратър?

— Що се отнася до мен, наслаждавам се на благоуханието. Напомня ми за манджите на жена ми.

— Опитвал съм манджите на жена ти, Спенратър — отвърна Маскелин. — Мисля, че не си справедлив — имам предвид по отношение на самала.

Тримата се разсмяха.

Импровизираният радар в скута на Маскелин продължаваше да ги насочва право към центъра на острова. Съвсем скоро покритите с лъкатушещи вени и изпълнени с газ мехури вече се извисяваха над тях. С течение на десетилетията кожата на гостоприемника се бе разтеглила и изопнала в гротескни форми, могили от кокали, размесени с червеникави мускули и бучки кожа, сред които проблясваха зъби. Планини от прозрачни балони потрепваха на вятъра и изпускаха такива противни миазми, че човек би могъл да се разреве от мъка. Повърхността на острова се тресеше, вибрираше, подскачаше и се друсаше. Ручейчета розова течност се виеха между бледи храсталаци и кълбовидни израстъци с черни лъскави и гланцови кори. И насред цялото това постчовешко тресавище имаше горички от органични растения. Корените на треволяците и на ниските жилави шубраци бяха открили подходяща хранителна среда в податливата, пълна със секрет повърхност и вирееха там като в истинска благодатна почва. А още по-нататък, в центъра на острова, Маскелин вече виждаше дървета.