Изкуството на лова
- Автор: Кэмпбелл Алан
- Серия: Хрониките на Гробарите #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Изкуството на лова». Краткое содержание книги:
Дървета.
През какви отвърстия, нерви или спомени си проправяха път корените им?
Спенратър завъртя ръчката и шумът на двигателя утихна до приглушено бръмчене. Известно време се носеха плавно покрай мускулести брегове, покрити с подобни на кокалчета хълмчета, докато Спенратър не забеляза едно подходящо място за акостиране. Тук брегът бе полегат и нисък и носът на „Туту“ се хлъзна върху лепкавата повърхност на острова. Може би бе само игра на въображението, но на Маскелин му се стори, че долавя по брега да преминава известно потръпване.
Той пръв стъпи на острова.
Почвата под краката му бе изненадващо твърда и същевременно лепкава, както подсказваше и видът ѝ. Притискаше се към подметките му като влажни устни и при всяка крачка издаваше жвакащ звук, като че се налагаше да пристъпва през оголена кървяща рана. В най-високата част на брега стърчаха три или четири червеникави хълма, заобиколени от ниски храсталаци. Маскелин не можа да определи от какво са съставени хълмовете, но му приличаха на гигантски туморни формации. Под повърхността на острова прозираха вени. Отвъд тези купчини се издигаше огромен жълтеникавосив мехур, или дроб, който се поклащаше леко на вятъра.
Спуснаха внимателно котвата и завързаха носа на лодката за един по-здрав клон, след което тръгнаха да изследват това странно място.
Маскелин изкатери брега, следван от Спенратър и Пендрагон. Тясната клисура, започваща от червените тумори, бе твърде обрасла с храсти, за да е подходяща за придвижване, и той се принуди да се покатери върху самите купчини. Живата почва под краката му беше твърда и неподатлива като спечена кал. Той изкачи най-високия хълм и засенчи очи срещу слънцето. Чуваше ехото от дишането си вътре в шлема и вече бе плувнал в пот. Свери посоката с локатора. Източникът на сигнала лежеше на север.
— Погледнете там — извика Пендрагон и посочи един зелен канал пред тях.
Маскелин веднага забеляза белезникавото пипалце, което се подаваше от шубрака. Извиваше се право към тях по набръчканата повърхност. Зад него вече излизаха още две или три пипала. Всяко бе с дебелина на памучна нишка и въпреки това се движеха целенасочено и уверено, сякаш водени от скрит разум. Спенратър извика и вдигна крак. Друго пипалце се бе прокраднало незабелязано към него и се бе усукало около пищяла му. Той размаха изплашено крак, но пипалцето отказваше да го пусне.
Маскелин извади ножа си и сряза неканения гост. Не искаше да прибягва до пиката, докато не възникне необходимост.
— Да не се бавим тук — рече той. — Продължавайте да се движите. И се придържайте към по-висок терен.
Продължиха, като скачаха от купчина на купчина и се озъртаха, за да са сигурни, че пипалцата не ги застигат. Скоро наближиха обрасли с растителност долчинки. Теренът си оставаше пресечен, единствено разнообразие поднасяха мехурите с жълтеникав газ, затова пък малко по-нататък червените могили взеха да се смаляват и изравняват. Зад поредния мехур се натъкнаха на голям розов кратер, в който бяха вплетени усукани до неузнаваемост кости. Изглеждаше сякаш някой е изровил това място, разкривайки костите, или напротив — те бяха само частично погълнати. Ако се съдеше по огромните им размери, Маскелин предположи, че са кости от кит. Но със същия успех можеха да принадлежат на чудовищно деформирания нещастник, върху чийто гръбнак стъпваха. Не би могъл да знае със сигурност.
Теренът отвъд кратера бе предимно равнинен, покрит с белезникави пъпки от някакъв еластичен сивкав материал. Те се раздуваха и свиваха лениво. Вероятно белите дробове на гостоприемника. На места се срещаха ниски храсти, но тримата се стараеха да ги заобикалят. Прекосиха и едно напукано покрито с люспи петно, което приличаше на драконова кожа, и едва сега Маскелин си помисли, че на острова има още нещо, което му напомня за гигантските унмерски летящи змии. Някаква нечовешка красота? Или аура? Над острова сякаш витаеше драконово дихание. Той спря, за да се ориентира. На североизток се издигаха още газови мехури, червени като оголени човешки венци. По-близо, на изток, стърчаха дърветата, които бе зърнал отдалече. Тъкмо се опитваше да прецени възрастта им, когато Пендрагон извика.