Бедствие на високи токчета
- Автор: Додд Кристина
- Серия: Зестрогонец #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Бедствие на високи токчета». Краткое содержание книги:
Интересно.
— Напротив. Много обичам дядо си.
Фико се приближи.
— Аз мога да предпазя дядо ти.
— Прекалено голямо обещание предвид репутацията на Мосимо.
— От мен Мосимо винаги ще има много здраве.
Това хем не беше отговор, хем беше отговорът, от който Роберто се нуждаеше.
— За хонорар Мосимо ми обеща рубин.
— Мъртъвците не могат да събират дълговете си.
— Значи смята да ме убие, след като му занеса диаманта? — Роберто вече го знаеше, но думите на Фико потвърдиха подозренията му. Фико искаше да заеме мястото на Мосимо. Щеше да направи каквото трябва, за да осуети кражбата.
— Казвам ти, че е по-добре да се скатаеш.
Кофти работа. По-кофти, отколкото Роберто беше предполагал, защото се налагаше да я свърши.
— Ех, Фико, като знам, че Мосимо планира да ме убие, само се нахъсвам.
Фико захвърли цигарата си.
— Тогава прави каквото искаш. Но да не кажеш, че не съм те предупредил.
— Не, няма да кажа, че си ме предупредил. Всъщност тази вечер изобщо не сме се виждали. Срамота е, че сме се разминали. — Роберто си свали ръкавицата и му подаде ръка.
Фико се взря в протегнатата длан и стисна Роберто за лакътя. Роберто стори същото и двамата мъже силно се здрависаха — веднъж.
Напук на всичко Фико му беше симпатичен. Той жадуваше власт, но не защото обичаше да причинява болка. Фико обичаше печалбата.
Роберто рискува и се приведе към него:
— Довери ми се. Фико, довери ми се.
Фико внимателно се взря в изражението на другия мъж.
— И каква ще ми е далаверата?
— Точно каквато искаш, Фико. Довери ми се.
— Само глупак би хванал вяра на друг, освен себе си.
— Тогава бъди глупак.
Още известно време Фико се взираше внимателно в Роберто.
— Ще си помисля.
— Мисли.
Разделиха се. Роберто тръгна към колата с надеждата, че инстинктът не го е подвел.
Двадесет и едно
Студеният вятър нахълта в лимузината с Роберто и Бренди се смрази повече, отколкото през последния час — а това означаваше нещо. Когато Мосимо прикова Роберто към стената и насочи пистолет към главата му, тя се беше опитала да изпищи. Но едно от момичетата, която я имаше, я нямаше шестнайсет години, й беше запушила устата с ръка и беше казала:
— Недей. Ако се разпискаш, със сигурност ще го утрепят. Мълчи.
На Бренди й пареше под краката да излезе от „Рицарите на Колумб“, а не можеше да си тръгне. Разбира се, нищо не й пречеше да изтича през вратата, но по някаква необяснима причина и през ум не й мина да зареже Роберто.
Как бе станало така, че отговаряше за живота на крадец на диаманти, който си търсеше белята?
Затова, когато Роберто се намести до нея и колата гладко потегли, тя му се озъби:
— Ти май си супергерой с черен колан. Не можа ли да набиеш задника на Мосимо на чучура на някой чайник?
Роберто я гледаше така, сякаш съжалява, че я познава. От гърдите му се откъсна покъртителна въздишка.
— В такива мигове осъзнавам защо Фосера си имат празноглавки за любовници. Умните жени са адски досадни.
— Знаех си! Можеше да го натикаш в девета глуха. Защо си затрая? — Тя стисна китката му и усети ширината, мускулите, сухожилията.
— Случайно да забеляза броя на спортните якета? И броя на кобурите под спортните якета?
— Да. — Ала кой знае защо неговите думи й прозвучаха малко фалшиво. Този мъжкар беше допуснал някакъв стар шишко да го прави на палячо. Беше отишъл там със съзнанието на какво ще го подложи Мосимо и бе изтърпял унижението безропотно.
На Бренди й се струваше, че не е наясно с всички факти.
Очевидно бе така. Роберто не й се доверяваше и това трябваше да я радва. По този начин, когато се изправеше на разпит в съда, искрено щеше да отрече, че знае каквото и да било за престъплението.
Тя се сгуши на седалката.
— Какво стана, след като той махна пистолета от бузата ти?
— Видях, че идваш да ме спасиш, и едва не получих инфаркт. Ти нормална ли си? — Обикновено спокойният тон на Роберто сега беше груб. — Даваш ли си сметка на какво са способни тези хора?
Неговата агресивност я уплаши. Разтревожи я. И някак си я… възбуди.
— Давам си сметка. Добре де, защо отидохме там?
— Ако отново ме видиш загазил, да не си посмяла да ме спасяваш.
— Значи допускаш, че преспокойно ще оставя някой да те застреля? — Тя също повиши тон.