Бедствие на високи токчета

— Хей, приятно ми е да виждам приятелите си, когато ми е приятно да ги виждам. — Мосимо го прегърна през раменете и го поведе към мъжете на бара. — Тъй… помисли ли си за моето предложение?

— Да открадна Пламъка на Романови ли?

— Шшшт! — Мосимо хвърли поглед към сервитьорите. — Не бъди нехаен.

— Аха, а в микрофона ли да говоря? — Роберто докосна цветето на ревера му.

— Да. Говори в микрофона. — Мосимо се засмя слабо.

Членовете на клана Фосера стояха с чаши в ръце, наблюдаваха Мосимо, наблюдаваха Роберто — тихи, заплашителни… притаени.

— Рики, братче, радвам се да те видя отново. — Роберто се здрависа с него. — Дани. Грег. — Погледът му обходи групата. — А къде е Фико?

— Замотал се е някъде — отвърна Рики.

— Излязъл е да си пушне — отвърна Грег.

— Дано да го видя. — Колко интересно, че беше решил да отсъства точно сега. — Само че не познавам тези младежи тук. — Роберто посочи по-младите мъже, между двайсет и двайсет и петгодишни, наредени до стената.

Те се мусеха; един даже му обърна гръб.

— Те са момчета. Не са важни. — Мосимо ги изпъди с рязък жест. — Идете да потанцувате с гаджетата.

Роберто видя как те бавно се разпръснаха, недоволни, че са били отпратени с лека ръка. Нищо чудно, че Мосимо губеше контрол върху фамилията и бизнеса. В младежите кипеше тестостерон.

Бренди се беше разговорила с коконите и очите й се ококориха от изненада, когато младежите се домъкнаха и без да кажат думичка, ги изведоха на дансинга. По-възрастните жени все пак останаха с Бренди — те бяха любовниците на Мосимо, Грег, Рики и Фико. Той се боеше, че ако Бренди се застои при тях, ще се опита да ги подтикне към бунт — а тогава нещата съвсем щяха да се объркат.

Трябваше да се махнат оттук час по-скоро, затова премина към въпроса по същество:

— Мосимо, ти сам го каза. Огромно предизвикателство е да откраднеш Пламъка на Романови от музея.

Мъжете се скупчиха в кръг около него, защитавайки го от подслушвани.

Говори в микрофона.

— Да не си се уплашил? — присмя му се Грег.

— Разбира се. Само глупакът се изправя безстрашно пред смъртта. — Но сега Роберто не изразяваше страх. Изразяваше единствено вежлив интерес към предложението.

— Може би не можеш да се справиш — каза Мосимо.

Роберто отхвърли тази идея с перване на пръстите.

— Твоите момчета могат ли да ме вкарат там?

— Могат.

— Значи мога да открадна диаманта. Вече имам план. Само не ми е ясно защо трябва да го изпълня за теб.

Преди да е изрекъл и думичка, се озова притиснат до стената — ръката на Мосимо затискаше гръкляна му, пистолетът на Мосимо се целеше в главата му.

Да. Мосимо не можеше да открадне един диамант и да отърве кожата, но още го биваше като бияч.

— Хич не си помисляй да ме лъжеш. — Той притисна хладния метал в бузата му. — Ще те убия. Ще убия дядо ти. Ще убия хубавата ти адвокатка и, мамка му, ще отида в Италия и ще убия оная курва, майка ти.