Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Заклевам се, че ще го направя. – Каква разлика дали една или две клетви ще пристъпи? В края на краищата човек може да бъде проклет само веднъж. – А ако аз получа другото... – Замисли се. Щеше да е малко прекалено да поиска от Анкран да убие чичо му. Сви рамене. – Да пророниш някоя и друга сълза за мен, а?

Анкран се усмихна. Беззъба усмивка, с треперещи устни, но в момента и само толкова беше нечуван, достоен за възхищение подвиг.

– Водите на майка Море ще се надигнат от сълзите ми – отвърна той.

Тишината се проточи, накъсвана само от болезненото думкане на сърцето в гърдите на Ярви.

– Ами ако и двамата умрем? – прошепна той.

– Ебдел Арик Шадикшарам! – чу се гласът на Нищо вместо отговор. – Добре дошла в приемната ми зала!

– Която също като теб е видяла по-добри дни – чу се нейният глас.

Ярви притисна лице към стената и надзърна през една пукнатина към арката на входа.

– И двамата сме по-малко, отколкото бяхме – провик­на се Нищо. – Ти някога беше адмирал. После капитан. А сега...

– Сега съм нищо, точно като теб. – Ярви я видя. Стоеше в сянката под арката и надзърташе предпазливо. Опитваше се да види какво и кой беше вътре. – Празна кана. Счупен съд с изтекли от него мечти и надежди.

Знаеше, че тя не може да го види, но въпреки това се сви от страх зад древния елфически камък.

– Съчувствам ти – отвърна Нищо. – Знам, боли да изгубиш всичко. Никой не знае това по-добре от мен.

– И какво, мислиш, струва съчувствието на нищо за нищо?

– Нищо – засмя се Нищо.

– Кой е с теб там вътре? Малката лъжлива кучка, която висеше по мачтите ми? Подмолният червей с ряпа вместо ръка?

– Аз имам по-високо мнение за тях от теб, но не. Те продължиха напред. Сам съм.

Шадикшарам прихна развеселена и когато се подаде напред в арката, Ярви видя проблясването на стомана в сянката.

– Не, не си. Но скоро ще бъдеш. – Ярви погледна към кулата, видя извивката на опънатия лък на Рълф. Но Шадикшарам беше прекалено хитра, за да му предостави лесна мишена. – Прекалено милостива съм! Това винаги ми е било голям недостатък. Трябваше да те убия още преди години.

– Може да опиташ днес. Два пъти досега се срещахме в битка, но този път аз...

– Тия ги разправяй на кучетата ми. – Шадикшарам изсвири пронизително с уста.

През арката влетяха хора. Или по-скоро същества, които наподобяваха хора. Бания. Дивашки опърпани силуети, тук-там бяло лице и отворена за крясък уста. Оголени лъщящи зъби, оръжия от излъскан камък, моржови бивни и челюсти на кит. Пищяха, кряскаха, лаеха и виеха – животински звуци, дяволски звуци. Сякаш арката на входа беше станала портата на ада и онова, което го обитаваше, бе избълвало навън съдържанието на стомаха си.

Първата фигура се строполи с хъркане и стрелата на Рълф в гърдите, но останалите хукнаха напред и Ярви се дръпна като опарен от пукнатината в стената. Нуждата да побегне изглеждаше непобедима, но тогава усети ръката на Анкран на рамото си и остана. Тресеше се като лист, дъхът му излизаше под формата на дрезгаво скимтене.

Но остана.

Чуха се писъци. И трясъци, звън на стомана, яростни викове, викове от болка, още по-ужасяващи, заради това че не виждаше от кого и защо бяха нададени. Пищенето на бания преобладаваше, но по-ужасяващият звук бе от гласа на Нищо. Стържещ стон, шептяща въздишка, гърлено ръмжене. Дрезгав последен дъх.