Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Разбито море #1
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море». Краткое содержание книги:
Възможно ли бе това да е смях?
– Да помагаме? – прошепна Ярви, въпреки че се съмняваше, че ще съумее да помести сякаш пусналите корени в земята си крака.
– Той каза да чакаме. – Изкривеното лице на Анкран беше бяло като платно. – Да чакаме ли?
Ярви се извърна към него и точно в този момент видя през рамото му фигурата, която се спусна от стената зад гърба му.
Беше по-скоро момче отколкото мъж, не по-възрастен от Ярви. Един от моряците на „Южен вятър“. Беше го виждал толкова много пъти от такелажа да се смее, но така и не бе научил името му. Сега беше малко късно за запознанства.
– Там – изграчи Ярви и Анкран се обърна точно когато втората фигура се прехвърли през стената. Друг от моряците на кораба, по-едър, брадат, в ръката си държеше боздуган с масивна топка на края, от която стърчаха стоманени шипове. Ярви усети, че не може да отмести очи от ужасяващото оръжие, а мислите му се въртяха единствено около това какво става с главата на човек, когато бъде ударен както трябва с него. Сякаш прочел мислите му, мъжът се усмихна, после скочи върху Анкран и двамата се затъркаляха по земята, ръмжащи, озъбени, оплели ръце и крака.
Ярви знаеше, че има дълг за изплащане, че трябва да се притече на помощ на приятеля си, на единствения рамо до рамо с него в битката, но вместо това се обърна към момчето точно като танцьорите по време на есенните забави в хамбарите, които избираха място в редицата срещу онзи, който най-много им подхождаше като партньор.
И също като танцьори двамата запристъпяха в кръг, с протегнати напред ножове, ръчкаха от време на време във въздуха, сякаш го пробваха на твърдост. Обикаляха ли, обикаляха, забравили в нуждата си да оцелеят още миг-два Анкран и противника му, които продължаваха да се търкалят по земята, вкопчени в борба на живот и смърт. Зад мръсотията и свирепата озъбена физиономия изглеждаше уплашено това момче. Почти толкова, колкото и Ярви. Обикаляха ли, обикаляха, а погледите им се стрелкаха от лъскавото острие на ножа в ръката на другия към...
Момчето скочи напред, замахна с ножа си и Ярви отскочи назад. Петата му се закачи в някакъв корен, но той успя да остане на крака. Момчето нападна отново, но той се изплъзна встрани от острието му, замахна към него и пропусна, а момчето се запрепъва към стената.
Възможно ли бе наистина всичко да се свеждаше до това един от двама им да убие другия? Да сложи край на всичко, което е, което някога е бил или някога ще бъде?
Така изглеждаше. И Ярви не виждаше откъде щеше да дойде славата.
Момчето го връхлетя отново и той видя острието на ножа му да проблясва, уловено от лъч светлина. По чиста случайност, инстинкт, може би останал от тренировъчния квадрат, успя да го парира със своето. Зяпна изумен, а двете остриета застъргаха едно в друго. В следващия момент момчето го блъсна с рамо и го залепи с гръб за стената.
Озъбените им физиономии се озоваха една до друга, толкова близо, че да види черните пори по носа на момчето, тънките червени нишки по облещените му очи, толкова близо, че ако изплезеше език, щеше да го докосне. Двете остриета изстъргаха отново и Ярви усети пареща болка по опакото на ръката си, почувства острия връх на ножа в корема си, хлад през дрехите.
– Не – прошепна. – Моля.
Изведнъж нещо го жегна по бузата и натискът изчезна. Момчето залитна заднешком, вдигна трепереща ръка към шията си и там Ярви видя да стърчи стрела. От единия й край, насочения към Ярви, покапа кръв, а от другия бликна черна струйка и се стече в яката на ризата му. Зачервеното лице на момчето потрепери, докато се свличаше на колене.
През една дълбока вдлъбнатина в горния край на разрушената стена зад гърба си Ярви видя Рълф на върха на кулата – беше коленичил и тъкмо запъваше нова стрела в тетивата. Лицето на момчето придоби морави оттенъци, от отворената му уста – проклинаше Ярви, молеше го за помощ или призоваваше боговете за милост – излизаше само гъгнене, после бликна кръв.
– Съжалявам – прошепна Ярви.
– Ще съжаляваш и още как.
На няколко крачки встрани, под срутена арка, стоеше Шадикшарам.
– Мислех те за умно момче – продължи тя. – Но се оказа едно голямо разочарование.
Някога хубавите й дрехи бяха покрити с корички засъхнала кал, косата й се спускаше пред лицето на сплъстени фъндъци – от иглите нямаше и следа, – през които едното й хлътнало сред черни сенки око се взираше трескаво в него. Дългото извито острие на меча й обаче лъщеше чисто и смъртоносно.