Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Ще ги връхлетим? – попита Ярви.

– Ние шестимата? – добави Анкран.

– Срещу тях, двайсетимата? – промърмори Джоуд.

– С едноръко момче, жена и пазител на склада в редиците ни? – каза Рълф.

– Точно така! – Усмивката на Нищо се разтегна. – Двамата с теб мислим еднакво!

– Никой – надигна се още малко на лакти Рълф – никога не мисли еднакво с теб.

– Страх те е.

Гърдите на възрастния боец се разтресоха, когато се разхили:

– С теб до себе си? Можеш да се обзаложиш.

– Каза, че тровенландци имали огън в сърцата.

– Ти пък каза, че гетландци знаели що е дисциплина.

– Имайте милост, само не отново! – кресна Ярви и се изправи.

Връхлетелият го гняв не беше онзи изпепеляващ, умопомрачителен бяс на баща му и брат му. Беше онзи на майка му, хладен, пресметлив и търпелив, студен като зимата, той прогони всяка следа от страх.

– Ако ще се бием – каза той, – ще ни трябва по-добро място от това тук.

– И къде ще намерим това славно бойно поле, кралю мой?

Сцепената устна на Сюмаел се изви в присмехулна усмивка.

Ярви огледа дърветата. Наистина къде?

– Там? – Анкран сочеше към висока склала над реката. Беше трудно да се каже какво точно заради яркото небе зад нея, но когато засенчи очи, на Ярви му се стори, че вижда руини на върха.

– Какво е това място? – попита Джоуд и пристъпи внимателно под арката.

Гласът му подплаши накацалите по разрушените стени птици и те се вдигнаха с плясък на криле в небето.

– Елфическа руина – отвърна Ярви.

– Богове – промълви Рълф и начерта с пръсти знака против зло на гърдите си, но го обърка.

– Не се тревожи. – Сюмаел ритна безгрижно една купчина сухи листа. – Съмнявам се, че ще се натъкнем на каквито и да било елфи.

– Няма ги от хиляди години. – Ярви прокара длан по една от стените. Камъкът беше гладък и твърд, но без нито една пролука или ръб, сякаш стената не бе иззидана, а излята. От нащърбения й връх като чорлави кичури коса стърчаха ръждиви метални пръти. – От Разкъсването на бог.

Някога тук бе стояла величествена тронна зала, с две гордо извисяващи снага колонади и арки под тях, водещи към по-малки помещения от двете й дълги страни. Но колоните бяха паднали много отдавна, а стените бяха обрасли с гъста паяжина от изсъхнали пълзящи бурени. Част от отсрещната стена беше изчезнала напълно, погълната от гладната река в подножието. Покривът се беше сринал сигурно преди векове и сега над главите им имаше само бяло небе и една разрушена, обрасла с бръшлян кула.

– Харесва ми – обяви Нищо, докато крачеше по осеяния с отломки от стени и колони и покрит с дебел слой гнили листа и птичи курешки под.