Полукрал. Първа част от трилогията Разбито море

– Нямаме време – изсъска през зъби Сюмаел и около главата й полетяха трески, когато започна да сече първото дърво с къси бързи удари. – Ако щеш, използвай меча, ако щеш, ги троши със задника си, но окастри прок­летите клони. И оставяй тук-там някой, за да има за какво да се държим.

Скоро дясната ръка на Ярви беше почерняла от мръсотия и цялата накълцана от влаченето на дърво. Китката на лявата, която подпъхваше под него беше набита с трески. Мечът на Нищо беше оплескан със смола, ситните къси къдрици на Джоуд бяха пълни със стърготини, дланта на Сюмаел беше почервеняла от кръв, но тя не спираше да сече.

Плувнали в пот, кряскаха гневно, зъбеха се един на друг. Не знаеха колко остава, докато кучетата на бания не оголеха зъбите си насреща им, но подозираха, че няма да е много.

Джоуд повдигаше стволовете и вените на шията му изскачаха от напрежение, Сюмаел ловко и бързо като шивач с игла оплиташе въжето около тях, а Нищо го пристягаше. През това време Ярви стоеше отстрани, подскачаше при всеки шум от гората и за кой ли път му се искаше да има две здрави ръце.

Предвид инструментите и времето, с които разполагаха, салът се оказа завидно постижение. Предвид силното течение, през което щяха да плават на него, беше пълен провал – няколко грубо накълцани, целите в трески парчета дърво, омотани в рошаво вълнено въже, с три гребла: лопатата от плешка на лос, щита на Джоуд и един клон, намерен от Ярви в гората, с що-годе формата на лъжица в единия край.

Прегърнал меча, Нищо даде глас на тревожните мис­ли на Ярви:

– Този сал върху тази вода нещо не ми харесва.

Жилите по шията на Сюмаел изскочиха, докато пристягаше за последно възлите на въжето.

– Всичко, което се иска от него, е да плава.

– Че ще плава, ще плава, ама ние дали ще сме още отгоре му?

– Зависи от това колко здраво се държиш.

– Да видим какво ще кажеш, като стане на парчета и реката ги отнесе чак до морето.

– Предполагам, ще съм млъкнала завинаги, но докато се давя, ще ме крепи мисълта за това, че Шадикшарам вече ще те е убила тук, на проклетия бряг. – Сюмаел повдигна вежда. – Или предпочиташ да тръгнеш с нас?

Нищо ги изгледа навъсено, после гората, претегли меча в ръка, изруга под нос и застана между Джоуд и Ярви. Започнаха да бутат и салът застърга бавно по чакъла към водата. Нещо изскочи от гората и в паниката си Ярви се подхлъзна в калта.

– Идват! – Очите на Анкран бяха облещени от ужас.

– Къде е Рълф? – извика Ярви.

– Идва зад мен! Това ли е?

– Не, това го направихме на шега – изсъска му Сюмаел. – Бойната галера с деветдесет гребла я скрихме зад ей онова дърво.

– Просто питам.

– Спри да питаш и помогни да вкараме проклетата гад във водата!

Анкран се хвърли с цялата си тежест върху сала и скоро той се плъзна от края на чакъла във водата. Сюмаел се покатери отгоре му, единият й ритащ във въздуха крак улучи Ярви право в устата и той си прехапа езика. Беше до кръста в реката, когато му се стори, че чу викове. Нищо се беше качил вече върху сала, сграбчи китката му, издърпа го рязко от водата и го просна върху дърветата, при което един от стърчащите клони се вряза в гърдите му. Анкран сграбчи една по една торбите от брега и ги хвърли върху сала.