Четирите цвята на магията
- Автор: Шваб Виктория
- Серия: Сенки на магията #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Емас“
- ISBN: 978-954-357-354-7
- Переводчик: Елена Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Четирите цвята на магията». Краткое содержание книги:
— Кажи нещо де! — предизвика го тя.
Кел преглътна, сви юмруци покрай хълбоците си и я погледна сурово. Призна:
— Права си.
Разкритието го остави странно безтегловен и в същия миг пожела просто да си иде у дома (и да, имаше си дом — много по-добър от този, с който вероятно разполагаше Лайла). Мечтаеше да подложи лице под милувката на кралицата и рамо под десницата на краля. Да преметне ръка през плещите на Рай и да честити рождения му ден, а после да го слуша как бъбри и се смее.
Толкова силно го искаше, че чак се присви от болка.
Но не би могъл.
Направи грешка. Изложи всички от семейството си на опасност и се налагаше да поправи положението.
Понеже беше негов дълг да ги защитава.
И понеже ги обичаше.
Лайла продължаваше да се взира в него в очакване на подмолната уловка в думите му, но такава нямаше.
— Права си — повтори Кел. — Съжалявам. В сравнение с твоя живот моят сигурно изглежда безценна…
— Не смей да ме съжаляваш, хлапенце с магия! — изръмжа Лайла с нож в ръката. Изведнъж изплашеното улично мишле изчезна и главорезът се завърна.
Кел се усмихна сухо. Нямаше начин да спечели битките със спътничката си, но с облекчение я видя да се връща в заплашителната си форма. Отклони очи и вдигна поглед към небето — червенината на Айл се отразяваше в ниските облаци. Задаваше се буря. Рай щеше да се цупи и заради това, недоволен от всичко, засенчило великолепието на неговия ден.
— Хайде — подкани Кел, — почти стигнахме.
Лайла прибра ножа и го последва, този път с не толкова недружелюбен поглед.
— Там, накъдето сме се запътили… — намекна, — има ли си име?
— Ис Кир Айес — отвърна Кел. „Рубинените поля“. Още не бе споменавал на Лайла, че пътуването ѝ ще свърши тук. Налагаше се да стане така. Заради неговото спокойствие и заради нейната безопасност…
— Какво се надяваш да намериш там?
— Някой талисман. Предмет, който да ни позволи да преминем в Белия Лондон… — Прерови наум чекмеджетата и лавиците; в мислите му блещукаха всевъзможни дрънкулки от разнообразни градове. Продължи: — Странноприемницата държи жена на име Фауна. Двете сигурно много ще се харесате.
— И защо така мислиш?
— Понеже и двете сте…
Преди да каже „твърди като гвоздеи“ зави зад ъгъла и спря рязко, а думите изсъхнаха неизречени.
— Това ли са „Рубинените поля“? — попита Лайла зад рамото му.
— Това са. Или поне бяха.
Не беше останало нищо, освен пепел и дим.
Странноприемницата бе изгоряла до основи, заедно с всичко в нея.
IV
Пожарът не беше обикновен.
Обикновеният огън не поглъща метал с лекотата, с която изгаря дървото. А и обикновените пожари се разрастват. Този не се бе разпространил. Бе преминал по ръбовете на сградата и бе оставил почти съвършен отпечатък с формата на странноприемницата, а по околните улици имаше само няколко осаждени ивици.
Не, пожарището беше дело на заклинание.
И беше прясно. От руините още лъхаше топлина, когато Кел и Лайла ги обиколиха в търсене на нещо — каквото и да е — оцеляло. Не намериха нищо.
На Кел му призля.
Този вид огън гореше силно и бързо, а ръбовете подсказваха наличие на ограничителен кръг. Той не удържаше само пламъците вътре. Задържаше всичко. И всички. Колцина бяха останали в капан в кръчмата? Колко трупа имаше в развалините, обърнати на кости или направо на пепел?
Заедно с това Кел егоистично си помисли за стаята си.
Събираната с години колекция — музикални кутийки и медальони, инструменти и орнаменти, безценни, обикновени и странни, всички бяха изчезнали.
Предупреждението на Рай — откажи се от тази глупост, преди да те хванат — отекна в главата му и за момент Кел се зарадва, че са му отнели плячката, преди да го разкрият. После обаче случилото се блесна в съзнанието му с цялата си тежест. Който и да беше изпепелил кръчмата, не го беше ограбил — или поне не това е била целта на занятието. Бяха му взели плячката, за да му отрежат достъпа. Един антари не може да пътува без амулети. Враговете се опитваха да го приклещят в ъгъла, да са сигурни, че успее ли да избяга в Червения Лондон, няма да разполага с какво да продължи нататък.
Беше щателно планирана мярка и силно миришеше на ръката на Холанд. Същия човек, изтръгнал от шията на Кел монетите от Лондоните и захвърлил ги в тъмнината.
Лайла подритна стопените останки на някакъв чайник.
— А сега какво?
— Тук няма нищо — Кел остави шепа пепел да се стече между пръстите му. — Ще трябва да намерим амулет другаде…
Замислено отърси саждите от ръцете си. Не беше единственият в Червения Лондон с дрънкулки от отвъд, но списъкът беше къс, пък и той бе много по-склонен да се занимава с артефакти от забавния, безвреден Сив, отколкото от извратения и свиреп Бял. Самият крал имаше предаван през годините амулет. Фауна бе имала — дрънкулката се явяваше част от тяхната сделка (макар че Фауна, боеше се той, сега бе погребана някъде в руината).