Дарът на змията [bg]

Може би стомахът ми не можеше да понесе да се страхувам от две различни неща. Във всеки случай започнах да се радвам, че Сезуан беше тук. Сега, когато вървеше до мен, силен и реален, изобщо не изглеждаше така, както преди, когато представляваше невидима заплаха — глас в мъглата, далечен и плашещ силует, който ми говореше чрез скрити послания по училищни плочи и в яйца. Дори бях започнала да вярвам, че наистина се притесняваше за мен и не искаше нищо лошо да ми се случи.

В този момент се сепнах. Може би точно така искаше да ме накара да мисля? Мама ми бе казала никога да не му се доверявам. Може би никой не ни преследваше. Може би камъните бяха рухнали от само себе си. А може би Сезуан ги бе накарал да се срутят по някакъв начин. Може би бе хвърлил камък или… или бе разклатил някоя канара, докато бе за вода, или нещо подобно. А всеки би могъл да се навърта около плевнята през онази нощ.

Но мъжът в дървото? Не би могъл да е Сезуан.

А сигурно можеше? Така си бях помислила в началото, когато видях черната коса и червената риза. Може би бях права. Бе имал време, през което да успее да смени червената риза със синьо палто и да се престори, че гюрултията го е събудила. А и Пес. И отровната змия. Кой друг, освен Сезуан, знаеше, че ще мина оттам точно тогава? Та нали с него имах среща.

Можеше свят да ми се завие от толкова мислене. Втренчих се в гърба на Сезуан и ми се искаше да мога да надзърна в сърцето му, в душата му. Да видя светла ли бе тя или тъмна.

Може би бе усетил погледа ми. Във всеки случай се обърна.