Дарът на змията [bg]

Малко след пладне стигнахме до едно градче с размерите на село, но все пак достатъчно голямо, за да има кръчма. Гърлото ми бе толкова пресъхнало, а главата — така натежала, че щях да се зарадвам на кратка почивка, въпреки че това щеше да ни забави.

Не знам как го постигаше, но по пътя насам никой не ни забелязваше, а веднага щом стъпихме на малкия прашен площад пред кръчмата, Сезуан сякаш се извиси с няколко педи и придоби по-достолепна осанка. Когато извика коняря с будещ респект глас, той веднага дотича навън, за да се погрижи за магарето, сякаш бяхме дошли с впряг от четири коня с пера на челата, сребърна сбруя и герб на вратите на каретата. Докато хората от „Златния лебед“ обслужваха Сезуан, сякаш бе самият граф, си мислех, че го правеха, защото знаеха, че е богат, макар че това невинаги си личеше. Но откъде можеше да го предполага един непознат коняр, още преди Сезуан да вземе кесията в ръка? Хората, които пристигаха пеша с товарно магаре, обикновено не принадлежаха към най-богатите.

Това продължи и след като влязохме в кръчмата. Съдържателят се приближи почтително и се извини, че неговото заведение предлага само едно обикновено ястие за вечеря — задушено агнешко. Но ако господинът пожелае, той с удоволствие би заколил няколко гълъба или пиле.

— Не, благодаря — рече Сезуан. — Агнешкото е чудесно. Бих искал да поръчам още кана вино и кана вода.

Сервираха агнешкото и аз започнах да ям, въпреки че болката в главата не се отразяваше добре на апетита ми. Изпих много вода и това ме облекчи. По-точно вода с вино — Сезуан се погрижи за това.

— Не можем да знаем дали водата тук е добра — рече той. — А няма нищо по-противно от деца, които повръщат.

Помислих си, че и големите не го правеха по по-приятен начин, и това, че бяха възрастни, не променяше нещата. Но пиех послушно, макар че виното придаваше на водата сладко-кисел вкус на ферментирало.

— Вкусна ли е храната? — попита съдържателят предпазливо. Той все още изглеждаше така, сякаш съжаляваше, че не бе заколил едно пиле за нас.

— Прекрасна е — отвърна Сезуан. — Добри ми човече, всъщност мисля, че това е най-вкусното агнешко задушено, което съм вкусвал през живота си. Господинът трябва да се гордее с кръчмата и кухнята си.

По цялото лице на съдържателя се разля червенина на доволство — от върха на покритата му с рядка брада брадичка до голото му теме.

— Господинът е твърде учтив — рече той и се поклони дълбоко. — Ще ми позволите ли да ви почерпя с едно малко парче бадемов сладкиш за десерт? За моя сметка, разбира се.

Да, Сезуан определено знаеше как да се държи с хората. Но най-странното нещо се случи, когато си тръгвахме. Сезуан подаде на съдържателя само една монета. Бях сигурна, че бе от мед, а две порции задушено, вода, вино и овес за магарето определено струваха повече от един медник. Но съдържателят се държеше така, сякаш бе получил къс злато. Той целият сияеше, кланяше се и сипеше пожелания за приятно пътуване. Конярят не получи нищо, освен похвала, но също се кланяше, усмихваше се и ни пожела всичко най-хубаво.