Дарът на змията [bg]

Сърцето ми отиде в петите и аз отново изпуснах вързопа. Сезуан ми бе казал да не го гледам, но това никак не бе лесно. Избелялата му червена риза бе мокра от пот на гърдите, а косата му, която някога е била къса и добре вчесана, като тази на Сезуан, сега стърчеше във въздуха като петльов гребен. Цялата бе покрита с кал и пепел, така че беше трудно да различиш цвета й, но май бе черна, както си бях помислила, когато го зърнах за миг в кестеновото дърво до „Златния лебед“.

Защото беше той. Нямаше съмнение. Носеше със себе си дори дългия бастун. Стоеше и го стискаше здраво, но не знаех дали се подпираше на него или искаше да ни удари.

Без да промълви и дума, Сезуан извади флейтата. Очите на мъжа следяха всяко движение, но иначе стоеше съвсем неподвижен. Сезуан изсвири една кратка сигнална мелодия, сякаш подсвиркваше на куче. Бастунът падна на земята, а самият мъж — Сянката, както трябваше да го наричам, падна на колене в прахта пред краката на баща ми.

— Учителю — прошепна той. — Учителю…

Сезуан свали флейтата от устата си и погледна надолу към коленичилата фигура. Не можех да отгатна за какво си мислеше или какво изпитваше.

— Къде е магарето? — попита той, а гласът му бе толкова студен, че ми стана тъжно за мъжа на земята.

В началото Сянката не му отговори. Вместо това вдигна глава и ме погледна и аз вече със сигурност знаех какво чувстваше. Очите му бяха силно присвити от омраза.

— Малка змия — рече той, а гласът му прозвуча така, сякаш не го бе използвал от много дълго време. — Малка змия. Внимавай голямата змия да не те изяде.

Сърцето ми слезе в петите още един път. Току-що го бях съжалявала. Сега се страхувах от него. А и не ми харесваше името, което ми даде. Малката змия. Знаеше ли, че Сезуан ми бе баща?

— Къде е магарето? — повтори въпроса си Сезуан с още по-вледеняващ глас, ако това изобщо беше възможно.

— Избяга — изпя Сянката. — Избяга далеч, далеч, далеч.

Той се усмихна и аз успях да видя, че един от горните му зъби липсваше.

— Какво ще получи Сянката, ако го намери?

Мъжът погледна нагоре към Сезуан, а лицето му сияеше в очакване. Приличаше на дете, което знае, че дядо му крие нещо вкусно в торбичката си. А Сезуан явно много добре знаеше какво искаше Сянката.

— Един сън — рече той твърдо. — Заведи ни при магарето и ще ти подаря един сън.