Дарът на змията [bg]

Край върбовите храсти наистина имаше вода — малко, пъплещо поточе, което бе толкова плитко, че едва можех да напълня меха. Намокрих и двете си ръце и изтърках врата и темето си, като се опитвах да не слушам флейтата. Едва когато тя замлъкна, се осмелих да се върна при Сезуан, Сянката и магарето.

Сезуан стоеше изправен и изглеждаше странно отнесен. Сянката пък лежеше изтегнат на земята с разперени ръце, сякаш очакваше да прегърне някого. Очите му бяха само притворени и макар че аз можех да видя зениците му, големи и тъмни под тежките клепачи, беше ясно, че той не виждаше нищо. От единия ъгъл на устата му се стичаше тънка струйка слюнка.

Настръхнах.

— Какво му е? — попитах аз.

— Сънува.

— И аз го правя често, но не изглеждам така!

— Някои сънища може да са опасни. Ако не ги контролираш.

— Да ги контролираш? Кой е способен на това? Аз не мога сама да влияя на сънищата си.

Сезуан протегна мълчаливо ръка към меха с вода. Аз му го подадох. Той отсипа малко в свитата си ръка, изпи повечето, а след това разтри лицето си с мокри ръце.

— Може би един ден ще можеш — рече той. — Човек може да се научи.

— Ако притежава дара на змията?

— Не само. Но това улеснява нещата.

Млъкнах. Желанието ми да задавам повече въпроси се изпари. Но изведнъж Сезуан заразказва сам.

— Ти ме попита защо е направил това — той кимна към раздраните дисаги.

— Сигурно, защото е луд. Или защото ни е ядосан.

— Не. Търсил е нещо.

— Какво? — изпуснах се аз, макар че бях решила да не питам повече.

— Наричаме го прах за сънища. Прави се от специални ядки, които растат на юг. Някои от черните магьосници го използват в обучението на учениците си, за да ги научат да разбират по-добре природата на сънищата. Може да мине много време преди да се научиш да контролираш сънищата, както своите собствени, така и тези на другите хора. Прахът е един вид… пряк път. Но това е опасен път. Път, който трябва да се стремиш да избегнеш.

Той ме погледна сериозно, но аз не разбирах защо бяха тези предупреждения. Не исках да имам нищо общо със змийските му фокуси с или без прах за сънища.

Той сякаш очакваше отговор, но аз не знаех какво очакваше да му кажа. Накрая въздъхна, отпи още една глътка вода и ми върна меха.

— Пий — рече ми той. — Иначе ще те заболи главата.

Аз пих. Хвърлих един поглед към Сянката, който лежеше по гръб с втренчени в слънцето очи. Не беше ли опасно? За миг си помислих, че трябва да покрия лицето му с нещо, но в същото време ме беше страх да го докосна.