Дарът на змията [bg]

Преди да продължим на следващата утрин, домакинята ни даде голям вързоп, пълен с хляб, шунка и други вкуснотии.

Това за доста дълго се оказа най-хубавата храна, която вкусвахме, защото макар и хората да посрещаха Сезуан, сякаш бе граф, разстоянията между имотите постепенно се увеличаваха, а и хазяите не можеха да ни предложат кой знае какво. Почвата в подножието на планината Сагис бе бедна. Земята бе разделена на малки тераси, заобиколени от каменни стени, които предпазваха от свлачища. Бяха нужни много камъни, вода и тор, за да се роди нещо. Тревата не бе достатъчна за отглеждането на по-едри домашни животни, затова хората се хранеха основно с кокошки, лук и особен сорт малки сладки картофи, които вирееха тук. А при късмет можеха да похапнат и някой друг заек.

Струваше ми се, че вървим ли вървим, без да стигаме доникъде. Пътят бе станал каменист и стръмен и се извиваше в множество завои, така че дори и да бе изминал няколко мили, като погледнеше надолу по склона, човек виждаше същото дърво, което бе подминал седем завоя по-рано. Това лесно можеше да те обезсърчи.

Бяхме спрели насред обедната жега, за да хапнем, да си поемем дъх и да дадем малко трева на магарето. Тревата бе суха, жълта и пълна със скакалци, но едно истинско магаре изобщо не обръщаше внимание на такива неща. Бе толкова топло, че над скалите се носеше мараня, а езерото приличаше на далечна блестяща точица малко по-надясно.

Сезуан извади флейтата си. Бях открила, че винаги я носеше със себе си, в един калъф на колана, където другите държаха мечовете си. Не я бе вадил през последните два дни от онази нощ в имението. Сега ми я подаде.

— Не искаш ли да я разгледаш?

Втренчих се в нея, сякаш бе отровна змия.

— Не, благодаря.

Той се усмихна.

— Флейтата нищо не е сторила. Няма нужда да се страхуваш от нея. Ето, опитай сега.

Поклатих глава. Погледна ме за миг, сякаш обмисляше дали да не ме накара да я взема. След това я постави на земята между нас.

— Ще донеса още малко вода — рече той и изчезна нагоре по планинската пътека, с нашите мехове на рамо.

Погледнах флейтата. Бе изрисувана с червени и черни орнаменти, точно като яйцето, което ми бе дал по-рано. Напомняше ми малко на саламандър. Не приличаше на никоя друга флейта, която бях виждала. Бе много по-дълга. Нямаше как да достигне до последните дупки, дори и с дългите си пръсти, ако не беше едно хитроумно приспособление от метал и няколко бели клапи, явно изработени от кости. Потреперих леко. Кой знае от какво или от кого ги бе взел?

Беше красива с необичайността си. А и не бе виновна, че я притежаваше точно човек като Сезуан. Протегнах ръка и плъзнах върховете на пръстите си по гладката, блестяща, лакирана повърхност. Кой знае как се използваха клапите?