![Дарът на змията [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/6/dart-na-zmiyata-bg-download.jpg)
Дарът на змията [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 9789549420890
- Переводчик: Неда Димова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дарът на змията [bg]». Краткое содержание книги:
— Дина, шшшшт. Дина, това е само сън.
По някакъв начин осъзнавах това, но не можех да се събудя. Чувах се как плача, усещах, че някой ме докосва, но в същото време бях в килията с Давин, змиите ме задушаваха, вече бяха стотици. Пълзяха една върху друга и по мен, а аз чувствах студените им люспести тела по кожата си.
— Дина, погледни ме.
Гласът приличаше на майчиния и аз успях по някакъв начин да отворя очи. Само че не беше мама, а Сезуан.
Опитах се да спра да плача, но бе трудно. Змиите все още бяха тук някъде. Чакаха ме. А Давин бе пленник, заедно с Нико, и изведнъж ми се стори безнадеждно, че само двамата със Сезуан бихме могли да ги спасим.
— Престани да плачеш — рече ми Сезуан и ме потупа по рамото, леко непохватно, сякаш не бе сигурен как трябваше да постъпи. — Почакай, сега ще прогоня лошите сънища.
Той извади флейтата и понечи да я допре до устните си.
— Не — прошепнах аз. — Не и флейтата.
За миг успях да зърна лицето му в червената светлина на въглените. Очите му блестяха и в началото си помислих, че може би ми бе ядосан. Но явно не беше. Във всеки случай остави флейтата настрана, седна на земята до мен и вместо да свири, започна да пее:
Не че имаше хубав глас. Изпълнението му изобщо не бе толкова впечатляващо, колкото свиренето му на флейта. Когато пееше, бе съвсем обикновен човек. Но така бе по-добре. Успокоих се. Змиите изчезнаха от съзнанието ми една по една. А той ме погали по главата, сякаш изобщо не забелязваше, че тя всъщност бе доста мърлява и „мръсна“. Мама ми бе казала да не му вярвам, но точно в този момент можех да разчитам единствено на него, точно в този момент изпитвах огромна нужда да разчитам на някого.
— Сам ли си я измислил? — попитах аз. — Песента?
Мина известно време преди да отговори.
— Да — отвърна той много тихо.
Аз също притихнах. Защото, ако казваше истината, я бе съчинил за мен. Беше казал, че няма други деца. Често сънувах, че те намирам. Наистина ли ме бе сънувал?
— От колко време ме търсиш?
— От години — рече той. — От дванадесет години, ако трябва да бъдем точни.
Бучката, заседнала в гърдите ми, изчезна и аз започнах да дишам по-леко. Накрая заспах, докато баща ми ме галеше по косата. Нямах повече кошмари.
Крадецът на магарета
На следващата сутрин магарето го нямаше. Магарето заедно с повечето ни провизии. Меховете с вода. Питките. Сушените фурми. Ръжените бисквити и бялото овче сирене, което Сезуан бе купил в последната къща, където нощувахме.
— Дали не може да се е отвързало? — попитах предпазливо.
— И междувременно е прибрало две от дисагите? — отвърна ми той. — Едва ли. Този крадец е имал ръце.
Бях готова да тръгнем да търсим магарето, но Сезуан каза, че няма смисъл.
— Ако са били разбойници, трябва да се радваме, че не са ни прерязали гърлата, докато спим — рече той горчиво. — Трябваше да съм по-бдителен.
— Какво искаш да кажеш с това, ако са били разбойници? — попитах аз.
Той ми хвърли един поглед, за да прецени ситуацията.
— Има и още една възможност — рече Сезуан. — Ако е бил той, магарето ще се върне само или никога повече няма да го видим.
Знаех си. Някой ни следеше.
— Кой е той? — попитах аз остро. Бях решена да науча истината.
Сезуан мълчеше.
— Един болен мъж — отвърна ми сетне. — Един нещастник, но опасен нещастник. Някога се наричаше Назим, но ако някой днес го нарече така, побеснява.