Големите малки лъжи [bg]

— Все още не? — Той вдигна ръцете си.

Очите му станаха студени. Освен ако не са били студени през цялото време.

— Моля те, недей! Моля те, не го прави повече!

— Ти си една досадна малка кучка, нали? Просто искаш да те чукат. Затова ли дойде тук, а?

Той я намести под себе си и рязко проникна в нея, сякаш боравеше с някаква примитивна машинария, а докато се движеше, приближи устата си до ухото ѝ и започна да говори: безкраен поток от обиди, които се плъзгаха директно в главата ѝ и се сгърчваха в мозъка ѝ като червеи.

Ти си просто едно дебело, грозно момиченце, нали? С евтините си дрънкулки и долнопробна рокля. Дъхът ти е противен, между другото. Трябва да обърнеш повече внимание на устната си хигиена. Господи! Не ти е хрумвало нищо оригинално през целия ти живот, нали? Искаш ли един съвет? Трябва да проявиш малко повече самоуважение. Свали тези килограми. Тръгни на фитнес, за бога! Спри да се тъпчеш с боклуци. Никога няма да станеш красива, но поне няма да си дебела.

Тя не оказа никаква съпротива. Просто гледаше втренчено в лампата на тавана, мигаща срещу нея като омразно око, което наблюдаваше всичко, виждаше всичко и се съгласяваше с всичко, изречено от него.

Когато мъжът се претърколи до нея, тя не помръдна. Сякаш тялото ѝ вече не ѝ принадлежеше, сякаш бе упоена.

— Да погледаме телевизия? — каза той, взе дистанционното и пусна телевизора в другия край на леглото. Даваха филм от поредицата „Умирай трудно“. Докато той прехвърляше каналите, тя отново облече роклята, в която се бе влюбила. (Никога досега не бе харчила толкова много пари за рокля.) Движеше се бавно и сковано. Едва дни по-късно щеше да открие синини по ръцете, краката, корема и шията си. Докато се обличаше, не се опитваше да крие тялото си от него, защото го чувстваше като лекар, който я бе оперирал и бе отстранил нещо ужасно. Нима имаше смисъл да крие тялото си, когато той вече знаеше колко е отблъскващо? — Тръгваш, а? — каза той, когато тя се облече.

— Да. Чао. — Звучеше като глупава дванайсетгодишна хлапачка.

Никога не успя да разбере защо бе почувствала нуждата да каже „чао“. Понякога си мислеше, че ненавиждаше себе си най-вече заради това. Заради тъпото, малоумно „чао“. Защо? Защо го беше казала? Чудно как не бе добавила и „благодаря“.

— Чао! — Той сякаш се стараеше да не се засмее. Намираше я за смешна. Отблъскваща и смешна. Тя беше отблъскваща и смешна.

Джейн се качи в стъкления асансьор и слезе обратно във фоайето.

— Желаете ли такси? — попита портиерът и тя усети, че той едва прикриваше отвращението си: разчорлената, дебела, пияна мръсница се прибираше у дома.

След това нищо вече не беше същото.