Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Не се безпокой — увери той най-големия си брат. — Ще стоя пред вратата, докато се върнеш. Да си призная, мразя да си губя времето в двора. Много повече предпочитам битките.
Стивън и Джефри излязоха от замъка.
— Още е млад — подхвърли Стивън. — След няколко години войната ще му се струва уморителна.
Лицето на Джефри помрачня.
— А моите битки май току-що започнаха.
Двамата спряха на откритото място пред замъка, без да обръщат внимание на слугите, рицарите и придворните, които бързаха по своите дела около тях.
— Какво е станало?
— Както знаеш, Руфъс настоя да дойда. Пристигнах, но той цели три дена не благоволи да ме повика — сините очи на Джефри блеснаха като сапфири. — Харесва му да си играе с поданиците си като котка с мишка. Харесва му да злоупотребява с властта си!
— И срещна ли се с него накрая?
— Току-що — Джефри изгледа мрачно Стивън. — Половин час ми говори надуто разни глупости за архиепископ Анселм. Руфъс явно се е оправил от болестта и е много ядосан на архиепископа. Подозирах, че Анселм е фанатик. Постъпките му от тази седмица доказаха, че съм прав.
— Ще ми кажеш ли за какво са се карали?
Джефри се засмя безрадостно.
— Спорят за по-малката част от церемонията на ръкополагането. Кралят претендира, че има право над тази част. Църквата, разбира се, не е съгласна.
— А след като престана да беснее заради Анселм?
— Както и очаквах, поиска да разбере колко воини дължи епархията на короната.
— Каза ли ти защо?
— Не, но намекна, че скоро ще свика васалите си. — Джефри направи гримаса. Погледът му беше пронизителен. — Руфъс ми каза, че ако Анселм откаже да даде исканите воини, очаква аз да свърша това.
Стивън постепенно осъзна колко е опасно и трудно положението на брат му. Накрая каза:
— Кажи ми, Джеф, на кого ще се възпротивиш? На архиепископа или на краля?
В сините очи на Джефри лумтяха пламъци. Той насочи поглед към хоризонта, сякаш търсеше отговор от Бог.
— Не знам.
Стивън замълча. Съчувстваше на брат си. Битките му бяха тежки и безкрайни, също като неговите собствени. Джефри се поколеба.
— Стивън, той не бива и да помисля за поход срещу Нормандия точно сега.
Стивън се стресна. Не познаваше страха, но сега го обзе тих ужас, който вледени костите му.
— Отношенията му с брат му Робърт в момента са добри. Имам чувството, че въпреки женитбата ти за шотландска принцеса, Руфъс е замислил някакво вероломство. Смятам, че ще нападне Карлайл — Джефри се тупна по рамото. — Ако го направи, няма да ви е лесно с Мери — изрече той със симпатия.
Стивън не продума. Брат му се изразяваше възможно най-внимателно. Ако Руфъс свикаше васалите си за нападение срещу Карлайл, Стивън също щеше да бъде повикан. А Мери вече го мразеше. Знаеше, че бракът им ще заприлича на бойно поле, заредено с враждебност и омраза. Ако Англия нападнеше Карлайл, всички шансове за някакво по-щастливо бъдеще щяха да се изпарят още след първата схватка.
Мери знаеше, че не бива да се държи като страхливка. Неприкритият присмех на Руфъс я беше изненадал. Сега вече знаеше какви чувства изпитва той към нея. Обмисли на спокойствие случилото се и се досети как трябва да се отнесе към неприязънта му към баща й и предпочитанието му към момчетата. Беше готова. Този път нямаше да прилича на малоумна.
Стивън пристигна, за да я придружи за вечеря. Едва си размениха някакви учтивости. Обаче точно преди да слязат на долната площадка, част от куража на Мери се изпари. Чуваше шумни мъжки гласове, пиянски провиквания и груб смях. Бързо си спомни всички разкази за упадъка, който цареше в двора на Руфъс. Пиянството и развратът тук бяха повсеместни. Мери се почувства ужасно самотна.
Не усети, че е спряла и подскочи леко, когато Стивън сложи ръка на кръста й. За миг срещна изпитателния му поглед, но бързо отклони своя. Зачуди се как щеше да реагира той, ако знаеше за плана й да избяга с помощта на Адел Бофор.
На масата имаше около стотина лордове и дами. Те вечеряха със своя крал. Масата беше отрупана с храна и пиене. Няколко клоуна вдигаха врява зад вечерящите. Един менестрел пееше песен. Стивън я поведе покрай долния край на масата. Двамата се насочиха към подиума, където седеше Уилям Руфъс.
Руфъс се смееше. Внезапно усмивката му изчезна и той впери поглед в тях. Не в нея, а в Стивън. Мери си заповяда да вдигне поглед към лицето на Стивън. То беше приветливо и напълно непроницаемо.
— Ела, ела да седнеш до мен! — извика весело Руфъс. — Трябва да си довършим разговора, скъпи Стивън.
Те седнаха на подиума в качеството си на почетни гости. Кралят беше отляво на Мери. Тя така го мразеше, че се скова от напрежение, обаче си напомняше, че трябва да прикрива истинските си чувства. В никакъв случай не биваше да дразни английския крал, докато беше затворничка в замъка му.