Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
Бяха изминали няколко дена, откакто той и Мери бяха пристигнали в двора, но почти нищо не се беше променило. Тя не криеше враждебността си към него, предстоящия брак и краля. Отдавна беше спрял да й съчувства. Раздразнението му заплашваше да се превърне в напълно основателен гняв. Коя жена отказваше да се примири със съдбата си? Единствено Мери беше толкова дръзка и непримирима.
Всички в Тауър говореха за тяхната сватба. За тях се пускаха всевъзможни слухове. Стивън знаеше, че лордовете и дамите от двора очакват той да застави Мери да се подчини дори ако това означава да я набие заради предизвикателното й държане. Вече бяха почнали да се присмиват на прекалено мекото му отношение към годеницата му.
Стивън нямаше намерение да я бие. Колкото и ядове да му създаваше, тя имаше невероятно чувство за лично достойнство. Щеше да бъде много щастлив, ако успееше да спечели верността й.
Но не се заблуждаваше с напразни надежди. Помисли си, че не е много вероятно този ден да настъпи някога.
За миг изпита горчивина. Жена като Мери би могла да улесни много живота му. Защо образът й продължаваше да го преследва? Представи си как тя го чака усмихната на стъпалата на Олнуик, разтворила обятията си за него.
Реши, че от кален от битките воин се е превърнал в мекушав и безсилен глупак. Някой ден ще стане граф, един от най-могъщите лордове в кралството. Разчиташе на себе си от шестгодишен. Щеше да разчита само на себе си, докато станеше на шестдесет години. Ако жена му не желаеше да му помогне, не трябваше да мисли постоянно за това, а да се справи сам.
Не искаше да става добродушен. На този свят оцеляваха само силните. Не беше хубаво да копнее така за нея. Не беше лудял така и по Адел Бофор, когато бяха сгодени. Всъщност тогава изобщо не мислеше за нея, а за зестрата.
Адел Бофор така и не събуди желанието му, което сега не го напускаше. Самото присъствие на Мери караше мъжествеността му да пулсира болезнено. Не му беше лесно. Но нямаше да мисли за това още няколко дена — до сватбата.
Знаеше, че поне на едно може да разчита със сигурност. След сватбата жена му може би нямаше да му дава много уют извън леглото, но в него тя надминаваше и най-смелите му очаквания.
Не, нямаше да я бие. Така както се опитомява див сокол, щеше да спечели и нея — с нежност. Днес щеше да й купи подарък и щеше да й предложи да сключат мир. Прекалено дълго бе продължил раздорът помежду им.
Докато обикаляше от продавач на продавач, му се прииска да й купи повече неща. Една изящно издялана дървена кутия, която беше толкова малка, че почти безполезна, привлече вниманието му. За сметка на това беше приятна за окото. Хареса и една брошка, инкрустирана с голям гранат във формата на сърце. Понрави му се и една яркочервена дреха от фландърска вълна. Практичността надделя и той избра вълната, тъй като си представи Мери облечена в нея.
Но когато дойде време да си тръгва, вместо да се качи на коня, той се обърна, върна се и купи и кутийката, и брошката.
Стивън се върна в Тауър чак по обяд. Беше стоял няколко часа при търговците, докато избере какво да купи. Тръгна бързо по стълбите към стаята, където Мери живееше заедно с няколко други жени. Почна да предвкусва изненадата… и удоволствието й, когато получеше хубавите подаръци.
Един от стражите на Руфъс пазеше Мери денонощно, но Стивън също беше сложил на пост един от своите хора. Той кимна и на двамата и почука силно по вратата. Отвори самата Мери. Стивън се изненада, когато видя, че тя е заедно с Адел Бофор, която седеше на едно от трите легла в стаята. Мери поруменя виновно, когато го видя. Какво ли беше замислила? Дали пък в погледа й не се четеше умора?
— Май се уплаши, когато ме видя, госпожице.
— Разбира се, че се уплаших — каза тя и се постара да го ядоса, както правеше често напоследък. — С огромна радост бих се отървала от сянката си.
Откакто дойдоха в двора, той рядко я изпускаше от поглед. Нощем спеше на един сламеник в коридора недалеч от вратата й.
— Пределно ясно ми е, че ще се зарадваш — той я хвана за ръката. Тя се скова и си пое дъх. Докосването разтърси и него. Вкочани се от обзелото го желание, което нямаше да удовлетвори чак до сватбената нощ. — Какво криеш, Мери?
Тя не пожела да го погледне.
— Нищо. Аз… аз съм уморена. Моля те…
Адел се приближи грациозно. Бедрата й съблазнително се полюшваха.
— Добър ден, милорд — прошепна тя с дрезгавия си глас.
Стивън не отвърна на усмивката й. Мили боже, нима бе възможно тези двете да заговорничат срещу него? Всички инстинкти му нашепваха, че правят точно това. Адел дръзко го хвана за ръкава.