Обещанието на розата
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антон Даскалов
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Обещанието на розата». Краткое содержание книги:
— Обяснявах на годеницата ти как протича церемонията. Тя не е запозната с нашите нормандски обичаи.
Стивън погледна Адел, която го съзерцаваше изкусително.
— Колко сте великодушна, лейди Бофор.
Адел сви рамене, отпусна ръката си и се обърна към Мери.
— Виждам, че лорд Стивън желае да останете само двамата, принцесо. Друг път ще си довършим разговора.
Мери погледна Адел и после отново Стивън.
— Да. Благодаря ти.
Адел излезе бързо от стаята, като леко докосна Стивън. Когато погледна отново Мери, той видя, че тя не е особено весела и даже е сърдита.
— Много интересно. Вие двете доста бързо се сприятелихте.
Мери пребледня, но се съвзе веднага.
— Но не сме толкова близки, колкото си бил ти с нея!
Стивън хвана ръката й и я стисна доста по-силно, отколкото възнамеряваше.
— Ревнуваш ли, скъпа?
— Разбира се, че не! — Тя се помъчи да се изтръгне от него, но не успя.
Стивън едва се сдържаше да не я прегърне. Мери разбра колко безсилен и неудовлетворен е той. Но след това погледът й попадна на явно възбудените му слабини. Туниката не успяваше да ги прикрие. Това го възбуди още повече. Той я пусна. Нямаше желание да се измъчва сега. Щеше да я има след три седмици.
— Какво криеш от мен, госпожице?
Тя побледня отново.
— Не крия нищо! Адел каза истината! Много мило от нейна страна, че ми предложи помощта си за сватбата! — В очите на годеницата му блеснаха сълзи.
— Живял съм почти десет години в дома на краля — каза й той. — Разпознавам интригата веднага щом я видя. Адел Бофор е като повечето дами тук. Тя е суетна, егоистична и безкрайно честолюбива. Какво замисляхте двете, Мери?
Мери стисна устни и не каза нищо. Той видя, че мислите препускат стремително в главата й. Когато тя заговори, той вече знаеше, че го лъже. Макар че очакваше това, разочарованието остави горчив вкус в устата му.
— Затворена съм в тази задушна гробница от почти една седмица! Сама шотландка сред стотици нормани. А на тебе не ти харесва, че си имам една приятелка. Няма да ни разделиш.
— Тя не е великодушна, госпожице. Не се сприятелява с никого, ако това не помага на кроежите й. Помни ми думите, Мери. Много бъркаш, ако я смяташ за приятелка. В двора няма приятели.
Тя го изгледа дръзко. Боеше се и трепереше.
— Предлагам ти да се откажеш от всичко, което сте замислили — изрече той рязко.
— Имаш голямо въображение — изрече тя през зъби. — Нищо не сме замислили.
— Подозирам, че скоро ще разберем — заяви той категорично. — Искаш ли да обядваш заедно с мен?
— Не — каза тя. — Много ме боли глава.
Лицето й съвсем не беше приветливо и ведро, както обикновено. Раздразнението и гневът загрубяваха чертите му. Мери сведе глава, дръпна се от него и понечи да излезе. Той я спря, като хвана рамото й.
— Чакай.
Махна на един от хората си, който се беше качил заедно с него. Мъжът се приближи. Носеше роклята от фландърска вълна. Тя беше увита грижливо в евтин ленен плат. Устата му се присви. Не изпита никакво удоволствие от подаръка, никакво.
— Какво е това? — прошепна Мери с широко разтворени очи.
— За теб, госпожице — изрече вежливо Стивън. Кимна за раздяла. — Надявам се главоболието ти скоро да премине.
Не й даде другите подаръци. Войната още не беше свършила.
Джефри се разхождаше из голямата зала. Загорялото му лице червенееше от гняв. Трябваше да се овладее на всяка цена. Кралят го бе повикал за трети път за последните няколко месеца. Но този път не го бяха накарали да чака. Този път самите хора на краля донесоха заповедта. Те го бяха придружили до Лондон и не се бяха отделяли от него до срещата му с краля.
Стражите, които стояха пред кралската спалня, бяха добили още по-надменен вид, отстъпвайки, за да го пропуснат. Церемониал майсторите веднага го бяха въвели. Едва тогава двамата рицари се бяха отдалечили.
Джефри едва не се препъна, когато влезе в стаята и се приближи до Руфъс, който седеше на трона — пълно копие на онзи в залата. В спалнята имаше още трима души — Дънкан, Монтгомъри и баща му Ролф де Уорън.
Очите на граф Нортъмбърланд бяха блеснали предупредително към него.
— За нас е голямо удоволствие, скъпи Джефри, че дойдохте толкова бързо — бе казал Руфъс.
На Джефри му се зави свят. Не се сещаше за никаква друга причина да бъде викан тук, освен за да бъде подложен на изпитание. Сигурно кралят ще поиска воините, които църквата му дължи.
Джефри коленичи и стана, когато кралят му даде разрешение.
— Сир?
— Дойде време да направите избор — каза Руфъс и се усмихна така, сякаш питаше Джефри какво е времето навън.