Да спасиш свидетел [Saving Faith - bg]

— Малък успех, разбира се, но все пак е крачка напред — каза Бюканън на клиента. — Щом Фейт се е захванала с нещо, не бих съветвал никого да й застава на пътя.

Всъщност знаеше, че тази история е известна на клиента. Може би я разказваше само за да събере смелост. Или просто му се искаше да говори за Фейт. През последната година се бе държал с нея грубо, много грубо. От страх да не я въвлече в кошмарната мрежа на Торнхил накрая сам я прогони. И излезе, че е успял единствено да я тласне право в лапите на ФБР. Съжалявам, Фейт.

След обяда се върна на Капитолийския хълм да изчака края на поредното гласуване. Изпрати картичката си в кабинетите на неколцина конгресмени с молба за среща. Други щеше да спипа на излизане от асансьорите.

— Намаляването на външния дълг е изключително важно, сенаторе — повтаряше той, подтичвайки покрай политиците и напрегнатите им телохранители. — Те плащат за дълговете си повече, отколкото за здравеопазване и образование. Каква полза от чистия финансов баланс, когато годишната смъртност на населението е достигнала десет процента? Някой ден ще разполагат с кредити, само че няма да има кой да ги ползва, по дяволите! Нека да споделим част от богатството си.

— Добре, добре, Дани. Ще ти се обадим.

После охраната се сключваше около сенатора като листенца на цвете по залез слънце, а пчеличката Дани отлиташе да търси нектар другаде.

Екосистемата на Конгреса бе по-сложна и от тази на океаните. Докато подтичваше по коридорите, Дани гледаше как наоколо кипи трескава дейност. Партийни активисти подканваха конгресмените да се придържат към дадената директива. В кабинетите на активистите дрънчаха телефони, за да им предадат същата заръка. Дребни риби се спускаха да се доберат до по-едрите. Групички хора, струпани из широките коридори, обсъждаха сериозно и мрачно някакви важни въпроси. Мъже и жени се вмъкваха в претъпканите асансьори с надеждата да останат поне за секунда насаме с някой сенатор, от чиято подкрепа отчаяно се нуждаеха. Конгресмени разговаряха помежду си, полагаха основите за бъдещи пазарлъци или доизглаждаха вече сключени споразумения. Навсякъде цареше хаос и все пак имаше някакъв ред, хората се събираха и раздалечаваха като пипала на робот в автоматичен конвейер. Едно докосване тук, едно докосване там, после идва ред на следващото изделие. Понякога Дани си мислеше, че работата му е по-изтощителна от раждане и по-опияняваща от скок с гумено въже. Беше дълбоко пристрастен към нея. Мнозина биха го сметнали за луд, но тукашната въртележка наистина щеше да му липсва.

— Нали ще ми се обадиш? — беше типичната му прощална реплика към сътрудниците на конгресмените.

— Разбира се, разчитай на мен — гласеше неизменният отговор.

И, разбира се, никога не му се обаждаха. Но скоро го виждаха отново. И пак, и пак, докато започнеха да омекват. Такава бе неговата работа — просто стреляше напосоки и се надяваше някой куршум да улучи.