Роби на позора
- Автор: Май Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Роби на позора». Краткое содержание книги:
— И че дължите наем?
— Ще го платя с времето.
— С времето? Такова време аз не знам. Знам само времето, което е уговорено в контракта, а това време вече мина. Да съкратим процедурата. Имате ли пари?
— Не.
— Добре. Веднага отивам до учреждението да анулирам съдебно договора, а после ще доложа в полицията, че жена ви трябва да се махне, понеже страда от гнусна болест. Имате ли нещо против?
— Какво мисля и какво мога да кажа, знаете много добре. Постъпете така, че един ден да можете да отговаряте пред Бога.
— Не ми излизайте с тези благочестиви дрънканици! На първо място трябва да върша онова, за което мога да отговарям пред собственика на тази къща. И така, не ми давате дъщеря си за икономка?
— Не.
— Да ви вземат дяволите!
Излезе устремно и шумно затръшна вратата след себе си. В гнева си вън изобщо не внимаваше и се сблъска с един мъж, който тъкмо се качваше по стълбите.
— Дръвник! — насоли го Золбриг.
— Простак! — отвърна другият.
— Грубиян!
— Селяк!
— Магаре! — изрева домоуправителят нагоре, когато беше стигнал вече най-долното стъпало.
— Овча глава! — отекна към него от най-горното стъпало. — И онзи, който беше изговорил тази ласкава дума, продължи да мърмори на себе си:
— Чудесна къща! Четири етажа да изкатериш, дъхът да ти излезе, да те блъскат и после още да те поругават с дръвник, грубиян и магаре, това действително вече е върхът на всичко, което човек може да очаква!
В яда си забрави да почука. Отвори вратата и съгледа бащата и Емили в сърдечна прегръдка, обградени от многолюдното семейство. Дъщерята плачеше, а после заговори с утешителен тон:
— Не можех да приема, мили татко. Невъзможно беше.
— А аз нямаше да се съглася, дори и да беше искала. Но ще трябва да си понесем последиците.
— Аз се уповавам на добрия Бог!
— Това е единственото и същевременно най-доброто, което можем да правим, защото… а, мосю Жан!
Беше съгледал застаналия до вратата мъж. А той бе слугата на интенданта.
— Едно семейно тет-а-тет! — каза той. — Съжалявам, че ви обезпокоих!
— Извинявайте! Елате по-насам!
— Фу-у, фу-у! — изпуфтя Жан, като извади носната си кърпа и я поднесе към носа. — Какъв е тоя парфюм? От какво ухае така стаята ви? А, оттам! Кое е това човешко същество?
— Жена ми.
— Какво й има? Защо си е забулила главата?
Интендантът в никой случай не биваше да узнае, че жената на театралния слуга страда от рак. Но какво да отговори Вернер? Трябваше достоверно да може да обясни носещото се из стаята зловоние. Тъй като не му хрумна нещо друго, каза:
— Има възпаление на средното ухо.
— Но защо вони така?
— Лекарят й предписа да се натрива с asa foedita.
— Пфу, по дяволите! Asa foedita не е ли ферула?
— Да.
— Никога не съм чувал, че ферулата се натрива в ухото, но във всеки случай е по-добре отколкото в носа! Да си казвам приказката и да се махам! Хер интендантът желае незабавно да ви види. Адио, Вернер! Пожелавам скорошно оздравяване и после някое по-приятно втриване! Asa foedita, ферула, страшно нещастно лечение за ухо!
Той се измъкна по най-бързия начин и се спусна пъргаво по четирите стълбища.
Долу в двора стоеше… Золбриг Беше здравата ядосан на човек, с когото се бе сблъскал и който се бе осмелил да отвърне на него, домоуправителя, по такъв неподобаващ начин. Каза си, че въпросният скоро ще излезе. И го чакаше.
Когато Жан сега се появи, дори богато обшитата със златни и сребърни галони ливрея ни най-малко не смекчи яда на чакащия. Той метна един вбесен поглед на лакея, но от предпазливост каза като на себе си:
— Нахално!
Жан веднага схвана, че има пред себе си човека, с когото се бе сблъскал, и отговори:
— Простащина!
— Невъзпитано! — контрира Золбриг точно, когато Жан минаваше край него.
— Хлапащина! — отвърна другият.
— Низостно! — избълва сега домоуправителят с доста добре доловим глас.
Тогава Жан се обърна вече при дворната врата и отговори с най-презрителния тон, на който беше способен:
— Азафоедитаферулщина!
И продължи с горди крачки.
Обстоятелството, че беше изпратен от своя господар при театралния слуга, си имаше своята особена причина…
Режисьорът се яви при интенданта да му доложи, че Ида Белман внезапно се е разболяла. Интендантът поклати глава и каза:
— И за да ми направите това дори само по себе си крайно безинтересно съобщение идвате лично при мен?
— Безинтересно, хер интендант?
— Ами да! Тая Ида Белман нали е само една статистка! Нейното неразположение ни най-малко не ни засяга и още по-малко е в състояние да ни постави в затруднено положение.