Сън срещу събота

4.

„Тиа дни четохме въ сръбски газет весма не добри работи за ваш владика Агапия. Дали щат достигнат нашите плачове до престола на Всевишняго та да са смили Бог да избави нас от такова зло?“ Писмото, писано от Найден Геров до врачанските първенци, идваше от Копривщица и весма дълги бяха плачовете по непристойните деяния на владиката, разнесени не от ухо в ухо между бедните епархиоти, а в самите сръбски вестници. И какво беше злото, накарало чорбаджиите да пишат до Белград?

Доносническата ръчичка на Атанас Мавродиев беше писала до София на Замфираки Тошевич, който се разправяше с търговия, но имаше и доста имоти във Враца:

„Любезно поздравляем те, кир Замфираки, за повече не ми е писмото, само ти пиша да знаеш, защото беше викал владиката… че не си ходил за твоя потреба на Враца, ами си ходил на Враца да забъркаш Враца… Затова сам ти писал да знаеш и ако не вярваш пиши на кира Васила и кир Цветко да ти са обадат всичкото що са направили за ваша милост ама мене не убаждай, че сам ти писал, а се обаждай, че си чул в друго място за тази работа…“

Докато редеше буква до буква Мавродиев все още не предугаждаше, че от листа му ще произлязат свади, зловоние, ежби, съдбовни удари, които един ден ще свършат… с куршум!

Ала преди куршума…

Ловешките първенци, като получиха хабера на врачанския владика, вече бяха чули добри думи за девическото училище в Плевен, затова изпратиха мома по име Парашкева Нейкова, която да запамети достойно гражданските науки и да ги донесе на девиците в Ловеч. От Свищов чорбаджиите пратиха строгата, избухлива Пелагия — тя имаше почит към мъдростта и знанието, ала не любеше много малки момичета и не търпеше лудориите им. От Сливен дойде Зарафина Яндова, дъщеря на сливналии, преселени във Влашко, където тя бе добила грамотност, но все още не знаеше добре свещената славяноболгарская история и взаимната метода с таблиците — затова будни граждани я изпратиха при Анастасия Димитрова. От София пристигна Мица Николчева, от Шумен… Русчук… Котел… Пазарджик… Навсякъде, където бяха чели „Любословие“ на Константин Фотинов във възхвала на първото светско женско училище, народът проумяваше честно, че жената е драгоценна половина на человеческий род, пращаше своите дъщери за знания, та после тези момичета разнасяха умствата в други градове и села. И докато някои женски училища никнеха под благодатната закрила на просветители или будни граждани, в други напреднали селища женското просвещение все още беше безмерно далеч от желаната истина. В Карлово безименен родолюбец писа с огорчение: „В тази махла ще видите някой поп да учи няколко момичета на четмо и писмо, в друга — някоя попадия да ги учи на бод и шев, там пък в друга — някоя калугерица да им предава житието на св. Антония и всяко момиче си плаща на даскала частно на месеца. Сиромашките, които не могат да плащат, не могат и да се учат“.