Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Честно казано, малко ти е скучно, освен това ми липсваш.
— Нима искаш да кажеш, че не се радваш, задето за няколко дни си се отървал от цирка?
— О, разбира се, че обичам тишината — призна лекарят. — Но след първите двайсет и четири часа започва да ми действа на нервите.
— Мога ли да говоря с татко? — отдалеч долетя гласът на Ели.
— Луис, Ели иска да ти се обади.
— Добре, дай ми я.
Луис разговаряше с дъщеря си в продължение на цели пет минути. Малката се похвали с куклата, подарена й от баба й, и разказа как с дядо си посетили кланиците („Господи, колко лошо мирише там, татко!“ — възкликна тя, а баща й си помисли: „И дядо ти не е цвете за мирисане, миличка“), как помагала да омесят хляб и как Гейдж се изтръгнал от ръцете на Рейчъл, докато му сменяла пелените. Гейдж изтичал по коридора и се изакал точно пред вратата на дядовия кабинет. „Юнак!“ — помисли си Луис и широко се усмихна.
Точно когато си въобразяваше, че поне за тази сутрин обяснението му се е разминало и са канеше да помоли Ели да даде слушалката на майка си, за да се сбогуват, дъщеря му попита:
— Татко, как е Чърч? Мъчно ли му е за мен?
Усмивката на Луис помръкна, но той отговори веднага, с престорена небрежност:
— Предполагам, че е добре. Снощи му устроих пиршество с остатъците от задушеното и го изведох навън. Тази сутрин не съм го виждал, но едва сега ставам.
„Божичко, дори окото ти не мигна — сигурен съм, че от теб ще излезе отличен убиец. Доктор Крийд кога за последен път видяхте починалия? Вечеря тук снощи — всъщност изяде пълна чиния със задушено. Оттогава не съм го виждал.“
— Е, целуни го от мен.
— Пфу, притрябвало ми е да целувам твоя котарак! — възмутено възкликна Луис и дъщеря му се изсмя, после попита:
— Искаш ли да кажеш още нещо на мама?
— Да, нека да ми се обади.
Това бе всичко. Луис поприказва с жена си още няколко минути, но повече не стана дума за Чърч. После двамата си казаха за последен път „обичам те“ и лекарят затвори телефона.
— Това е положението! — заяви той на празната, обляна от слънцето стая. Най-страшното бе, че не изпитваше никакво чувство на вина и на сърцето му беше леко.
24
Към девет и половина позвъни Стив Мастерсън и предложи на Луис да изиграят партия скуош в университета. Кортовете са празни, радостно заяви той и ако пожелаят, могат да играят цял ден.
Луис разбираше задоволството на колегата си: обикновено списъкът на желаещите да използват кортовете беше толкова дълъг, че човек трябваше да се запише два дни предварително. Въпреки това той отказа на Стив под предлог, че ще работи върху статията, която подготвяше за списанието „Медицината в университетите“.
— Сигурен ли си? — попита колегата му. — Знаеш, че не бива само да работиш, а по малко и да се забавляваш.
— Обади ми се по-късно — каза Луис. — Може би ще имам настроение.
Стив обеща да позвъни и затвори телефона. Този път Луис излъга само наполовина: наистина възнамеряваше да поработи над статията си, третираща амбулаторното лечение на редица заразни болести, включително варицелата и мононуклеозата, но истинската причина за отказа му бе друга — беше схванат и цялото тяло го болеше. Почувства го веднага след разговора с Рейчъл, когато стана от леглото и отиде в банята да си измие зъбите. Мускулите на гърба му сякаш нямо стенеха, раменете го боляха от тежестта на чувала, в който бе носил проклетия котарак, а жилите на краката му бяха обтегнати като струни на китара, настроени три октави по-високо. „Господи — помисли си той, — а имаше безочието да се хвалиш, че си в отлична форма“. Навярно щеше да изглежда страхотно, докато се тътри из игрището за скуош като някой скован от артрит старец.
Думата „старец“ го подсети, че не се бе изкачвал сам по хълма предната нощ, а в компанията на човек, който наближаваше осемдесет и пет. Питаше се дали тази сутрин и Джъд се чувства толкова зле.
Занимава се около час и половина със статията, но работата му не вървеше. Пустата къща и тишината го изнервяха. Луис натрупа бележките си и отпечатъците от статиите, които бе получил от „Джон Хопкинс“10 върху полицата над пишещата машина, облече канадката си и пресече пътя.
Джъд и Норма ги нямаше, но на вратата на верандата бе затъкнат плик, върху който бе написано името му. Лекарят го взе и го отвори с палеца си.
10
„Джон Хопкинс“ — един от най-престижните научно-медицински центрове в САЩ. — Бел. ред.