Зона 51: Началото

Влязоха вътре и се настаниха в ъгловото сепаре. Търкот седна с гръб към стената, за да следи улицата отвън. След като поръчаха, той продължи да разказва с приглушен глас.

— Казано по друг начин, надвивахме огъня с огън. За да спрем закононарушителите, нарушавахме закона. Присъединих се към една смесена американско-германска група. Елитни бойци от специалните части и от немския отряд ГСК-9 за борба с тероризма. — Търкот изсипа пакетчето със захар в кафето и го разбърка. — Имахме дори девиз: „Убиваме за мир!“ Ей с това всъщност се занимавахме… Нямах скрупули относно работата си. Премахвахме налудничави типове, готвещи се да поставят бомби във влакове, без да ги е грижа кой ще пострада при взрива. За шест месеца почти се справихме с основните сили на прочутата терористична организация „Баадер-Майнхоф“. Аз участвах в шест операции. Убих четирима… — той надигни чашата. Ръката му не трепваше. — Някъде по това време дойде съобщение, че в Берлин са пристигнали момчета от ИРА и се опитват да закупят голямо количество източногерманско оръжие, останало от времето на студената вой на. Говореше се, че проявявали особен интерес към преносимите ракетни противовъздушни установки САМ-7. Нямахме представа за какво може да са им притрябвали, освен за да се настанят някъде край летище Хийтроу и да гърмят по всеки „Конкорд“, който се вдигне във въздуха. Това със сигурност щеше да влезе в новините, което е и лелеяната мечта на негодници от този род. Знаехме, че са подписали споразумение за прекратяване на огъня и прочее подобни глупости, но хора като тях не се спираха пред разни хартийки. Винаги бяха готови да прекрачат отвъд нормите. Мнозина от тях го правят, само защото им харесва. Имат нужда от повече адреналин. Пет пари не дават за някаква си там идея или кауза. За тях това са само високопарни извинения.

Той млъкна, защото сервитьорката бе дошла за поръчка. Кели поиска коняк, Търкот — портокалов сок.

— Този път обаче бяхме позакъснели. Когато получихме съобщението, хората от ИРА вече товареха ракетите и се готвеха да ги изнесат през Франция. Вдигнаха ни с хеликоптери, за да ги изпреварим. Терористите се придвижваха по заобиколни пътища — като избягваха аутобана — за да не привличат излишно внимание. — Гневната нотка в гласа на Търкот започна да се усилва. — Трябваше само да ги спрем и да ги задържим. Въпросът бе, че не можехме да го направим просто така. Щеше да повдигне твърде много въпроси — кои сме, какви сме. Пък и да усложни проблема — отидат ли в затвора, приятелите им току-виж взели заложници с искането да бъдат освободени. Така колелото щеше да се завърти в обратна посока. Ето защо ни бе наредено да ги очистим. Да разиграем сценката така, сякаш ние сме били терористите. После… — Търкот въздъхна, усетил как гласът му потрепера. — Причакахме ги до едно малко градче в централната част на Германия. Но проклетите ирландци решили да се отбият в местната бирария да похапнат наденички, обилно полети с бира, преди да продължат за срещата на пристанището. Аз бях в една група с командира на отряда — немец. Бяхме се разположили в северния край на града, откъдето се очакваше да влязат. Точно на първия завой. Чакахме около час, но никой не се показа и командирът взе да губи търпение, знаехме със сигурност, че са в града, но той се изплаши да не са тръгнали по друг път. Ролф — така се казваше — ме попита какво да правим. Казах му, че не знам. Двамата с него влязохме в града и видяхме колата им пред бирарията. Бяха ни казали, че са трима на брой. И тогава Ролф ми вика: „Слушай, майната му, дай да им видим сметката още сега.“ Сигурно се страхуваше да не надушат, че ги следим и да духнат по тайни пътища. А пък аз, лудата глава, му отвръщам: „Защо пък не?“ Носехме безшумни автомати МП-5 под дългите си шлифери, имахме и пистолети. Ролф нареди на ония от „проследяване“ да затворят кръга около бирарията, та никой да не се измъкне, и да ни приберат, когато всичко свърши. Влизаме значи вътре… — Търкот си пое дъх. — През входната врата. Мястото е претъпкано с посетители, които вечерят и пият. Двадесет, двадесет и пет човека. Веднага ги зърнахме и знаеш ли какво? Бяха само