Зона 51: Началото
- Автор: Мейер Боб
- Серия: area 51 #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зона 51: Началото». Краткое содержание книги:
Любопитен репортер и „уфоманиак“ се промъкват в забранен район, наричан Зона 51. Повече никой не ги вижда.
— Ти не си я убил.
— Има ли значение? И аз участвах. Можех да кажа на Ролф да почака. Можех да направя цял куп неща.
— Той ти е бил командир. Отговорността е негова.
— Да бе. Сигурно. А аз само изпълнявах заповеди, нали?
Кели нямаше какво да отвърне.
— Ето как приключи кариерата ми в специалните части. Отидох при шефа от американска страна и го посъветвах да си пъхне медала на едно място. Още със следващия самолет ме изстреляха за Щатите. Наредиха ми пътем да се отбия във Вашингтон. Там трябвало да се срещна с някого — той й разказа за срещата с доктор Дънкан, за заповедите, които бе получил от нея, и за телефонния номер, който не отговаряше.
— Защо са избрали тъкмо теб?
— Подходящият човек на подходящото място — сви рамене Търкот. — Не са много такива като мен, със специална подготовка и с разрешение за участие в секретни операции.
Кели поклати глава.
— Избрали са те заради върнатия медал. Някъде някой е забелязал, че си човек с достойнство. А това се среща още по-рядко, отколкото специалната подготовка разрешението за участие в секретни операции. — Кели се пресегна и го стисна за ръката, усещайки твърдите мазолести пръсти. — Но сега вече си го загазил яката, Търкот.
— Ами, не — възрази той. — Загазих го още в мига, когато реших да се правя на божество с автомат. Мислех, че ще държа нещата под контрол, ала се оказах само пешка в игра, която никак не ми беше по вкуса. Сега вече знаеш защо отказах да изпълня заповедта на моя пряк командир онази нощ в Небраска, защо спасих фон Сеект и защо не давам пукната пара дали ми вярваш. Това е война между мен и онези нафукани задници с примките, които само знаят как да бесят хора. Не, майната му, права си… яката съм го загазил.
18.
Кубът, Зона 51
Време до излитането — 98 часа
— Докладвайте за положението — нареди Гулик.
— „Скакалец три“ е готов за полет — каза Куин. — Също и „Скакалец осем“. Екипажът на „Аврора“ чака заповеди. Имаме пряка и сигурна връзка с планите20 Чейене. Мръдне ли нещо, ще го засечем веднага.
— Генерал Браун? — попита Гулик.
Заместник-началник щаба на ВВС се намръщи. Току-що бе приключил един особено неприятен разговор с по-висшето началство във Вашингтон.
— Говорих с началник щаба и той доста неохотно склони да дадем сигнал за обща готовност.
— Не ме интересува какво мислят ония горе — ядоса се Гулик. — Искам да знам, че пред мисията има зелена светлина.
Браун погледна към своя монитор.
— Всички авиобази и патрулиращи самолети са в пълна готовност за преследване.
— Адмирал Кокли?
— Самолетоносачът „Ейбрахъм Линкълн“ доближава мястото, където „фу“ изчезна в океана. Самолетите на борда му са готови за излитане.
— Е, щом всичко е наред — въздъхна Гулик, — да скочим в неизвестното.
Вратите на хангара се плъзнаха встрани. Във вътрешността на „Скакалец три“ майор Пол Терънт проверяваше командното табло — смесица от оригиналните принадлежности и добавени от човека уреди, включително сателитна връзка с генерал Гулик в Куба.
— Всичко е наред — обяви той.
— Не ми харесва да съм в ролята на примамка — оплака се вторият пилот, капитан Кевин Шулър. И двамата лежаха във вдлъбнатините в пода на диска. Кабината беше овална, с диаметър три и половина метра. Можеха да наблюдават всичко, което става наоколо, през вътрешните стени се виждаше всичко, сякаш не съществуваха — още едно чудо на извънземната техника, което използваха, без да разбират.
Крайният ефект обаче, макар и практичен, беше невероятно дезориентиращ и може би втората по степен пречка, която всеки от пилотите на скакалците трябваше да преодолее. Особено потискащо бе да гледаш право надолу при полет на голяма височина — сякаш се рееш из въздуха — нещо, с което човешкият мозък, поне отначало, отказваше да се примири. За предстоящата нощна операция и двамата пилоти носеха инфрачервени очила, закрепени върху шлемовете, и вътрешността на хангара изглеждаше обагрена в червеникаво сияние.
20
Така е в книгата. Бел.Mandor.