Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Рогът на Джорамун лумна в пламъци.
Изригна със свисък, щом вихрещите се езици зелен и жълт пламък подскочиха нагоре и запращяха по цялата му дължина. Конят на Джон се задърпа уплашено, по редиците други също се мъчеха да усмирят конете си. От заграждението отекна стон, когато пленниците от свободния народ видяха как изгаря надеждата им. За миг врязаните в златния обков руни сякаш заблестяха във въздуха. Хората на кралицата натиснаха и рогът се катурна в огнената яма.
В клетката Манс Райдър дращеше клупа около врата си с вързаните си ръце и крещеше несвързано за предателство и за вещерство, отричаше се от кралството си, отричаше се от народа си, от името си, отричаше се от всичко, което бе доскоро. Пищеше за милост, проклинаше червената жена, а накрая започна да се смее истерично.
Джон гледаше всичко това, без да мигне. Не смееше да изглежда гнуслив пред братята си. Беше строил навън двеста души, повече от половината гарнизон на Черен замък. На коне, в строги черни редици, с дългите копия в ръце; бяха смъкнали качулките си, за да засенчат лицата си… и да прикрият факта, че толкова много от тях са сивобради старци и голобради момчета. Свободният народ се боеше от Стража. Джон искаше да отнесат този страх със себе си в новите си домове на юг от Вала.
Рогът рухна с трясък сред цепениците и треските за разпалка. За три удара на сърцето цялата яма пламна. Стиснал решетките на клетката с вързаните си ръце, Манс хлипаше и се молеше. Когато огънят го достигна, заподскача. Писъците му се сляха в дълъг безсловесен крясък, изпълнен с болка и страх. Пърхаше в клетката си като горящо листо, като мушица, попаднала в пламъка на свещта.
Джон неволно си спомни една песен:
Братя, братя, свършиха дните ми,че живота ми взе този дорнец,но какво от това, всеки мре.Аз пък вкусих жената на дорнеца!Вал стоеше на платформата неподвижна, все едно бе изваяна от каменна сол. „Няма да заплаче, нито ще извърне очи.“ Джон се запита какво ли щеше да направи Игрит на нейно място. „Жените са силни.“ Неволно се замисли за Сам и майстер Емон, за Джили и бебето. „Тя ще ме прокълне с последния си дъх, но не видях друг начин.“ От Източен страж съобщаваха за свирепи бури по Тясното море. „Исках да ги опазя. Дали вместо това не нахраних раците с тях?“ Предната нощ бе сънувал как Сам се дави, как Игрит умира, поразена от неговата стрела (не беше негова стрелата, но в сънищата му винаги беше), как Джили плаче с кървави сълзи.
Джон Сняг беше видял достатъчно.
— Сега — каза.
Ълмър от Кралския лес заби копието си в земята, смъкна лъка си и дръпна черна стрела от колчана си. Донел Хил Сладура отметна назад качулката си, за да направи същото. Гарт Сивото перо и Брадатия Бен заредиха стрели, огънаха лъковете си и стреляха.
Една стрела порази Манс Райдър в гърдите, една в корема, една — в гърлото. Четвъртата удари една от дървените решетки и затрептя за миг, преди да пламне. Женски хлипове отекнаха от Вала, щом кралят на диваците се смъкна омекнал на пода на клетката си, обгърнат в пламъци.
— И вече свърши неговият Страж — тихо промълви Джон. Манс Райдър бе някога мъж на Нощния страж, преди да замени черното си наметало за друго, обшито със светлочервена коприна.
Станис гледаше намръщено от платформата. Джон отказа да срещне погледа му. Дъното на дървената клетка беше пропаднало, а решетките ѝ се кършеха. Всеки път, щом пламъците заближеха нагоре, се откъсваха нови клони, тъмночервени и черни.
— Господарят на Светлината направи слънцето, луната и звездите, за да огряват пътя ни, и ни даде огъня, за да държи нощта надалече — говореше Мелисандра на диваците. — Никой не може да устои на пламъците му.
— Никой не може да устои на пламъците му — повториха хората на кралицата.
Пурпурният халат се вихреше около червената жена, бронзовата ѝ коса очертаваше ореол около лицето ѝ. Високи жълти пламъци заиграха от върховете на пръстите ѝ, като нокти.
— СВОБОДЕН НАРОДЕ! Лъжовните ви богове не могат да ви помогнат. Лъжовният ви рог не ви спаси. Лъжливият ви крал ви донесе само смърт, отчаяние и разгром… но ето го истинския крал. ВИЖТЕ БЛЯСЪКА МУ!
Станис Баратеон извади Светлоносец.
Мечът засия червен, жълт и оранжев, оживял от светлина. Джон вече беше виждал това… но никога точно това, никога преди — като това. Светлоносец беше слънцето, превърнато в стомана. Когато Станис вдигна оръжието над главата си, хората трябваше да извърнат глави или да закрият очите си. Заскачаха уплашени коне, един хвърли ездача си. Блясъкът в огнената яма сякаш се сви пред тази буря от светлина, като малко кученце, разтреперано пред по-голям пес. Самият Вал засия в червено, розово и оранжево, щом вълните от цветове заиграха по леда. „Това ли е силата на кралската кръв?“