Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Нищо чудно, че Валът плачеше.
— Манс познава призрачния лес по-добре от всеки обходник — беше казал Джон на крал Станис в последно усилие да го убеди, че Кралят отвъд Вала ще е по-полезен за тях жив, отколкото мъртъв. — Познава Тормунд Ужаса на великаните. Бил се е с Другите. И притежаваше рога на Джорамун, а не го наду. Не срина Вала, когато можеше.
Думите му попаднаха на глухи уши. Станис остана равнодушен. Законът беше изричен: животът на един дезертьор бе обречен.
Под плачещия Вал лейди Мелисандра вдигна снежнобелите си ръце.
— Всички трябва да избираме — провъзгласи тя. — Мъж или жена, млад или стар, господар или селяк, изборът ни е един и същ. — Гласът ѝ напомни на Джон Сняг за анасон, мускат и карамфил. Стоеше до краля на дървено скеле, издигнато над ямата. — Избираме светлината или мрака. Избираме доброто или злото. Избираме верния бог или лъжливия.
Гъстата сиво-кафява коса на Манс Райдър се развяваше около лицето му. Той я избута от очите си с вързаните си ръце и се усмихна. Но когато видя клетката, куражът му го изостави. Хората на кралицата я бяха направили от дърветата на призрачния лес, от млади фиданки и гъвкави корени, борови клони, лепкави от смола, и костенобели клони на язово дърво. Бяха ги огънали и усукали, за да оплетат дървена решетка, а след това я бяха вдигнали над дълбоката яма, пълна с цепеници, листа и подпалки.
Дивашкият крал се присви уплашен от гледката.
— Не! — извика. — Милост! Това е грешно, не съм кралят, те…
Сир Годри дръпна въжето. Кралят отвъд Вала нямаше друг избор освен да залитне след него и клупът задави думите му. Годри го задърпа. Манс беше плувнал в кръв, когато хората на кралицата го натикаха в клетката. Десетина войници задърпаха заедно и го вдигнаха високо във въздуха.
Лейди Мелисандра го изчака да се изправи.
— СВОБОДЕН НАРОДЕ! Ето го вашия крал на лъжите. И ето го рога, с който той се закани да срине Вала. — Двама от хората на кралицата изнесоха рога на Джорамун, черен и обкован със старо злато, осем стъпки дълъг. В златния обков бяха всечени руни, писмото на Първите хора. Джорамун беше умрял преди хиляди години, но Манс Райдър бе намерил гроба му под един ледник, високо в Замръзналите зъбери. „И наду Джорамун Рога на Зимата, и вдигна великаните от земята.“ Игрит бе казала на Джон, че Манс така и не намерил рога. „Излъга ме, или Манс го е запазил в тайна дори от своите.“
Хиляда пленници гледаха през дървените решетки на затвора си, докато вдигаха рога високо. Всички бяха дрипави и примрели от глад. „Диваци“ ги наричаха в Седемте кралства. Те самите се наричаха „свободния народ“. Не изглеждаха нито диви, нито свободни — само гладни, уплашени и изтръпнали.
— Рогът на Джорамун ли? — каза Мелисандра. — Не. Наречете го Рога на Мрака. Ако Валът падне, пада и нощта, дългата нощ, която не свършва никога. Не трябва да стане това, няма да стане! Господарят на Светлината е видял, че децата му са застрашени, и им изпрати поборник, Азор Ахаи преродения. — Махна с ръка към Станис и големият рубин на гърлото ѝ запулсира със светлина.
„Той е камък, а тя е пламък.“ Очите на краля бяха като синини, хлътнали дълбоко в мършавото лице. Носеше сива броня и обшито с козина златоткано наметало, спускащо се от широките рамене. Нагръдникът му имаше пламтящо сърце, инкрустирано над неговото. Червено-златна корона обрамчваше челото му, върховете ѝ бяха като извиващи се пламъци. Вал стоеше до него, висока и светла. Бяха я короновали с проста коронка от тъмен бронз и все пак изглеждаше по-царствено в бронз, отколкото Станис в злато. Очите ѝ бяха сиви и безстрашни, нетрепващи. Под хермелиновото наметало носеше бяло и златно. Меденорусата ѝ коса беше стегната в дебела плитка, която висеше над дясното рамо до кръста ѝ. Студът бе зачервил страните ѝ.
Лейди Мелисандра не носеше корона, но всички знаеха, че тя е истинската кралица на Станис Баратеон, а не невзрачната жена, която бе оставил да трепери в Източен крайморски страж. Говореха, че кралят смятал да повика кралица Селайз и дъщерите им едва след като Нощната крепост стане годна за обитаване. Джон ги съжаляваше. Валът предлагаше малко от удобствата, с които бяха свикнали южняшките дами и знатни момиченца, а Нощната крепост не предлагаше никакви. Беше мрачно място дори в най-добри времена.
— СВОБОДЕН НАРОДЕ! — извика Мелисандра. — Вижте съдбата на тези, които избират мрака!