61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— За какво мислите? — обади се Джанет Солтър.
Гласът ѝ прозвуча приглушено и думите ѝ бързо потънаха в ледения вятър.
— За февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста — отвърна Ричър. — Минус петдесет градуса в разгара на Голямата депресия. Пясъчни бури, суша, снежни виелици. Защо не сте се изселили в Калифорния, по дяволите?
— Много хора го направиха. Но някои нямаха избор и останаха. А лятото през онази година беше наистина много горещо.
— Питърсън ми каза — кимна Ричър. — Температурна разлика от над сто градуса.
— А спомена ли ви за ветровете шинук?
— Не.
— Горещи ветрове, които идват от Черните хълмове. Един ден през януари хиляда деветстотин четирийсет и трета температурата беше минус двайсет градуса, но само след две минути се вдигна до плюс седем. Двайсет и седем градуса в рамките на сто и двайсет секунди. Най-рязката разлика, регистрирана в цяла Америка. Стъклата на къщите станаха на сол от термичния шок.
— Военно време — отбеляза Ричър.
— Капризи на съдбата — кимна Джанет Солтър. — Точно на този ден немците загубиха контрол над летищата около Сталинград, на хиляди километри от тук. За тях това бе началото на края. Нещо, което може би е било известно само на вятъра.
Продължиха да крачат напред. Питърсън се беше откъснал доста пред тях. Полицайката зад него изоставаше, а другата беше на една линия с нея, но на отсрещната страна на улицата. Скоро се изравниха с паркинга на ресторанта. Заведението беше оживено. През вратата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Повечето от тях не бяха подходящо облечени. Всички изглеждаха нещастни.
— Дошли са на свиждане с близките си в затвора — обади се Джанет Солтър. — В последно време въртим по-голяма търговия от всички градове в щата, с изключение на Маунт Ръшмор.
Думите ѝ накараха Ричър да помисли за резервния автобус от Минеаполис, който тръгваше в два следобед. Нямаше навик да планира нещата предварително, но знаеше, че от там има път, който води на юг. Към Небраска, Канзас, Оклахома и накрая Тексас, където беше топло. Имаше и още един — наляво към Канзас, през Мисури към южните части на Илиной и Кентъки и накрая Вирджиния.
— Мислите за нея, нали? — подхвърли Джанет Солтър.
— Не — отрече Ричър.
Той се завъртя. Наляво, после надясно. Очите му сканираха обстановката. Отдавна не беше виждал толкова много хора на едно място. И автомобили, които предпазливо пълзяха по замръзналите улици. Под колелата им пукаха големи късове лед. Заплахата можеше да дойде отвсякъде. Бавно и тромаво, ограничена от лошото време. Имаше и доста полицейски коли. Може би една на всеки дванайсет. Движеха се бавно, описвайки широки кръгове. Бдителни и предпазливи.
— Къде отиваме? — попита Ричър.
— А вие къде искате? — отвърна с въпрос Джанет Солтър.
— Разходката си е ваша.
— Болтън е доста скучен град. Липсват ни интересни места.
— Можем да похапнем.
— Още е рано.
— Тогава брънч.
— Брънч означава комбинация между закуска и обяд, но аз вече закусвах. Следователно отпада.
— Кафе?
— Навсякъде е пълно. В дните за свиждане винаги е така. Никъде няма да намерим маса за петима.
— Тогава да се връщаме.
— Вече?
Ричър не отговори. За момент изпита чувството, че тази жена никога няма да спре. Ще крачи напред завинаги. Но тя се спря и бавно кимна. Той направи опит да подсвирне на Питърсън, но от замръзналите му устни не излетя никакъв звук. Затова останаха на място и го изчакаха да се обърне. Ричър размаха ръце. Малката процесия пое по обратния път. Сега водеше полицайката, а Питърсън остана отзад.
Дванайсет без пет по обед.
Оставаха шестнайсет часа.
На две хиляди и седемстотин километра на юг беше обед. Втори пореден ден Платон не седна да се храни. За втори път нарушаваше един дългогодишен навик. Притиснал телефона до ухото си, той набра своя човек в Южна Дакота. Човекът вдигна и той се ядоса. Беше оставил телефона си включен, а това означаваше, че все още не е предприел мерки за отстраняване на проклетата свидетелка.
— Не беше в къщата — обясни той.
— Намери я! — заповяда Платон.
По обратния път вятърът духаше от другата страна на Ричър. И това му донесе известно облекчение. Иначе обратният път беше едновременно по-лесен и по-труден. По-лесен, защото се отдалечаваха от оживените места. По-малко хора означаваха по-малка заплаха. По-труден, защото, доколкото изобщо я имаше, заплахата оставаше зад него. Беше му трудно да се обръща, за да оглежда улиците зад гърба си. Горната част на тялото му извършваше независими движения в огромната шуба, а лицето му напълно се скриваше в качулката. Остана му да разчита единствено на бдителността на Питърсън отзад. Продължи напред, приемайки всяка крачка като една малка победа.