61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Но какво по-точно?
— Ще разбереш, когато аз разбера — посочи телефона Ричър.
Половин час по-късно Питърсън получи съобщение за отварянето на магистралата. Радарът на метеоролозите не показвал приближаването на нов циклон от запад, а само нахлуването на изключително студен въздух. Щатските снегорини и цистерните със солен разтвор бяха приключили работата си. След консултация с Министерството на транспорта магистралните патрули бяха решили да възобновят трафика. После се обади Джей Нокс, който съобщи, че резервният автобус е на три часа път от Болтън. Питърсън бе принуден да се свърже веднага с всички домакинства, които бяха приютили пътници от закъсалия автобус. В два следобед те трябваше да се съберат в полицейския участък. Всичките двайсет, тъй като жените със счупени кости вече бяха в състояние да пътуват. Тръгването в два следобед означаваше, че групата ще пристигне в Маунт Ръшмор с почти два дни закъснение. Което не беше чак толкова зле предвид тежката зима в Южна Дакота.
След като приключи с телефоните, Питърсън погледна към Ричър:
— Ще пътуваш ли с тях?
— Платил съм си — отвърна Ричър.
— Значи ще пътуваш?
— Аз съм от хората, които не ги сдържа на едно място.
— Да или не?
— Зависи от това, което ще се случи преди два следобед.
Случи се това, че Джанет Солтър пожела да излезе на разходка. Преди два следобед.
Питърсън прие обаждането на една от жените полицайки в къщата. Мисис Солтър изпаднала в криза. Получила клаустрофобия, чувствала се като в клетка. Била свикнала да излиза — до бакалията, до аптеката или до ресторанта, в повечето случаи само заради разходката. Но сега вече цяла седмица била затворник в собствения си дом. Приемала сериозно гражданския си дълг, но с този дълг вървели и определени права. Едно от тях било правото на свободно придвижване.
— Тя е луда — въздъхна Ричър. — Навън е дяволски студено.
— Студът не може да я уплаши — поклати глава Питърсън. — Свикнала е с него като всички местни хора.
— Сигурно е двайсет и осем градуса под нулата.
Питърсън снизходително се усмихна като местен човек.
— Преживявали сме и по-студени дни. През февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста тук е измерена рекордно ниската температура от минус петдесет градуса. А после, само четири месеца по-късно, се стига и до рекордна жега — плюс четирийсет и осем и осем.
— Всичко това не я прави по-малко луда.
— Искаш ли да опиташ да я разубедиш?
* * *
Ричър се опита. Отиде там заедно с Питърсън. Джанет Солтър беше в кухнята в компанията на двете полицайки от дневната смяна. Електрическата кана беше прегряла. Във въздуха се носеше аромат на кафе и горещ алуминий.
— Според полицаите ти си казал на Питърсън, че рокерите се готвят да отпътуват.
— Така си мисля — кимна Ричър.
— Следователно няма да е опасно, ако изляза да се поразходя.
— Човекът с револвера не е рокер. И никога не е бил.
— Но едва ли ще дебне навън, нали? Ти сам го каза снощи. Много е студено.
— Студено е и за разходка.
— Глупости. Ако ходим бързо, ще бъде дори приятно.
— Множествено число?
— Надявам се, че ще ме придружиш.
Единайсет без пет сутринта.
Оставаха седемнайсет часа.
По сложност планът на Питърсън се доближаваше до операциите на Сикрет Сървис, свързани с всяко напускане на Белия дом от страна на президента. Трите охраняващи коли бяха изпратени да патрулират подстъпите към града от юг, изток и запад, изпълнявайки ролята на подвижен кордон. В компанията на двете полицайки от дневната смяна самият Питърсън щеше да се придвижва пеш, на една ръка разстояние от мисис Солтър. Ричър щеше да се разхожда с нея, като трябваше да внимава винаги да бъде откъм страната на преминаващите коли. Иначе казано, жив щит, въпреки че Питърсън не използваше тази дума.
Навлякоха всички топли дрехи, с които разполагаха, и излязоха навън. Западният вятър носеше леден въздух от Уайоминг. Смразяващо леден. Ричър беше ходил във Уайоминг през зимата и беше оцелял. Но си бе отбелязал никога повече да не допуска тази грешка. Питърсън вървеше отпред с едната полицайка от дневната смяна. Другата крачеше успоредно с тях по насрещния тротоар. Ричър вървеше рамо до рамо с Джанет Солтър. Тя беше увила устата си с шал. Той не прибягна до подобна защита. Докато вятърът духаше в гърба му, положението се понасяше. Но когато завиха зад ъгъла и поеха на север към центъра на града, носът и бузите му бързо изтръпнаха, а очите му се насълзиха. Той дръпна качулката си максимално напред, като се опитваше да предпази поне част от лицето си. Но веднага усети липсата на периферно зрение. Тротоарът беше покрит със замръзнал сняг, ходенето по него беше трудно.