61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
Прекосяването на площада към кафенето беше кратко, но точно срещу вятъра. Отначало заледените снежинки боцкаха като хиляди игли, но след няколко крачки лицето на Ричър изтръпна и той престана да ги усеща. Опашката за места излизаше чак навън. Той застана зад жена с дете, увити с кувертюри за легло, вероятно заети от мотелската стая. Когато човек извърши престъпление в Аризона или Флорида, обикновено го изпращат да излежи наказанието си на другия край на света — в случая Южна Дакота. А семейството му ходи на свиждане. Поне една година, може би две. После престава, защото е трудно.
Опашката се придвижваше бавно, но стабилно. Не след дълго Ричър се изравни с витрината, зад която цареше оживление. Две сервитьорки. На твърда заплата, плюс нищожни бакшиши. Семействата на затворниците нямат много пари. Ако имаха, нямаше да са семейства на затворници. Или в най-лошия случай техният човек щеше да лежи в някой федерален затвор с лек режим, където да се занимава с дърводелство или просто да чете книги. Година, не повече.
Майката и детето се промъкнаха през вратата, увити в кувертюрите. Ричър остана да чака реда си на тротоара. Облегна се на стената, за да се спаси от вятъра. После от заведението излязоха майка с три деца и той се шмугна вътре. Изчака до касата, докато една от сервитьорките му хвърли въпросителен поглед. Изви устни, беззвучно произнесе три и вдигна три пръста. Жената кимна, застла с покривка една от близките маси и му направи знак да се приближи. В момента, в който седна, на улицата спря колата на Питърсън. Дълъг черно-бял силует през запотеното стъкло. Питърсън стъпи на тротоара. Жена му не беше с него. Той пререди опашката и бутна вратата. Никой не протестира, тъй като беше с униформа.
Ричър остана на мястото си. Питърсън съблече шубата и се настани срещу него. Неловкото мълчание беше прекъснато от появата на сервитьорката с бележник в ръце. Това не беше заведение, в което те чакат да разгледаш менюто. Питърсън си поръча хотдог с вода, а Ричър предпочете печено сирене и кафе. Беше избрал място срещу витрината. Питърсън се обърна да провери гледката и на лицето му изплува доволна усмивка.
— Знам, че стъклата са запотени, но автобусът е голям рече Ричър. — Няма как да го пропусна.
— Ти няма да си тръгнеш.
— Още не съм решил.
— Ким не пожела да дойде. Не обича блъсканицата.
— Такава като тази или изобщо тълпите?
— И двете.
Заемаха маса за четирима, а пред вратата все още имаше опашка. Но никой не изрази желание да седне при тях. Хората влизаха, надничаха, а после се отдръпваха. Светът бе разделен на две половини — на хора, които харесват ченгетата, и на хора, които не ги харесват. Същото беше и с военните. Ричър се беше хранил хиляди пъти на празни маси.
— Какво щеше да направиш на мое място? — попита Питърсън.
— В какъв смисъл?
— За участъка.
— Той не е твой.
— Но съм втори по чин.
— Щях да организирам сериозно обучение, а после щях да поискам преразглеждане на договора със затвора. Кризисният им план е абсолютно неприложим.
— Но снощи свърши работа, ако не броим ситуацията около мисис Солтър.
— Точно там е работата. Казваме, че нещо върши работа, но на практика не е така. Трябва да се планират и случайностите.
— Не ме бива много в политиката.
— Кажи ми, че в договора има клауза за преразглеждане след определен срок.
— Има. Но те ще кажат, че много рядко се нуждаят от помощта ни. А ние няма да имаме аргументи за противното, особено след като изтече месецът до делото.
Тук разговорът приключи. Питърсън замълча, а Ричър нямаше какво да му каже. Без Ким обядът се оказа пълен провал. Но храната беше добра, а кафето — горещо. На бара имаше три кани, които постоянно се допълваха и изпразваха. Сиренето изглеждаше добре изпечено и Ричър се приготви да поеме калориите. Все едно че хвърляше въглища в пещта. Когато на човек му е студено, все едно че е на диета. Едва сега започна да проумява защо местните хора му се струваха еднакви — стройни, руси и слаби. Светлите коси им бяха по наследство. А бяха слаби и стройни, просто защото мръзнеха по половин година.
Пръв се нахрани Питърсън, Ричър го последва. Почти веднага усетиха нетърпеливите погледи на хората пред вратата. Затова Ричър побърза да плати и остави щедър бакшиш, за което сервитьорката го възнагради с уморена усмивка. Двамата излязоха на тротоара точно навреме, за да видят как един голям жълт автобус спира на паркинга пред полицейския участък.
Два без пет следобед.
Оставаха четиринайсет часа.
Автобусът беше същият модел като онзи, който катастрофира преди два дни. Със същите удобства. Непрозрачно задно стъкло, пред което беше инсталирана тоалетната. Същият брой седалки, същата врата. Влезе в паркинга от север и вратата се оказа от обратната страна на участъка. Обърнал гръб на вятъра, Ричър стоеше на площада редом с Питърсън и гледаше малката група облечени в топли дрехи възрастни хора, които се сбогуваха със своите домакини. Разменяха се топли прегръдки и ръкостискания, както и адреси и телефони. Ръкавът на жената със счупената ключица беше празен. Багажът на онази с пострадалата китка се носеше от друг. Почти не се виждаха лепенки по лицата на останалите пострадали. Раните им бяха зараснали. Новият шофьор поемаше куфарите и саковете и ги подреждаше в багажника. Възрастните пътници го заобикаляха и внимателно се качваха през отворената врата, като се хващаха за никелираните парапети. През прозорците се виждаше как се настаняват по местата си — белокосите тави шаваха напред-назад по централната пътека.