61 часа
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «61 часа». Краткое содержание книги:
Пълен с туристи автобус се преобръща на заледен път насред бурята и поставя дремещия безгрижно на задната седалка Джак Ричър в необичайна и смъртоносно опасна ситуация. Близкото градче, сковано от студ и страх, е тероризирано от банда произвеждащи наркотици гангстери и само една смела жена е готова да се бори за справедливост. За да оцелее и да свидетелства в съда, тя се нуждае от помощ. Защото в Болтън, Южна Дакота, ще пристигне наемен убиец, който няма да се спре пред нищо.
Джак Ричър не обича да се застоява на едно място. Но следващите 61 часа ще променят плановете му. Тайните са по-стряскащи, а противниците му – по-силни, отколкото би могъл да си представи. Но такава е и жената, която Ричър трябва да защити с цената на собствения си живот.
— Магистралният патрул — поясни началникът. — Рокерите се изнасят. Трийсет и шест пикапа току-що са излезли на магистралата.
Един без пет следобед.
Оставаха петнайсет часа.
25
Ричър се върна в участъка с колата на Холанд, който го запозна с подробностите. Магистралните патрули проверявали пътя за евентуални проблеми с разчистването. Един от тях спрял на източното платно и наблюдавал трафика. В даден момент зърнал с крайчеца на окото си дълъг конвой автомобили, които се приближавали по заснежения път откъм строителния лагер. Някъде между трийсет и четирийсет пикапа с по трима души в кабините и покрити с брезент мотоциклети в товарната част, заобиколени с кашони. Колоната намалила скоростта, преминала през детелината и се включила в движението на запад. Приличала на влак, добавил полицаят. На самия „Нордърн Пасифик“. С дължина от около четиристотин метра, тя се точела в продължение на цели двайсет секунди.
Дежурният в участъка потвърди новината. Рапортите на магистралните патрули продължавали да пристигат един след друг. В момента конвоят от пикапи се намирал на шестнайсет километра от Болтън и се движел с висока скорост. Но недостатъчно висока, за да бъдат глобени. Поддържали около сто и пет километра в час и продължавали да се движат на близко разстояние един от друг.
Влязоха в кабинета със снимките от местопрестъплението. Четири бюра, наблъскани близо едно до друго, четири стола. Холанд и Питърсън седнаха един до друг, а Ричър се настани срещу тях, с гръб към снимките на мъртвеца, облечен в черно.
— Доволен ли си, че се махнаха? — обърна се към Холанд той.
— Че защо да не съм?
— Тези хора продаваха метамфетамини.
— Ние сме малък град и функционираме според правилата на малкия град — рече Холанд. — Когато видим нечий гръб да се отдалечава, все едно сме решили проблема.
— Край на проблема — кимна Питърсън.
— Не е точно така — възрази Ричър. — Те разчистиха и се махнаха, защото са разбрали, че обектът скоро ще бъде затворен. А затварянето изисква излъскване. Единственото петънце върху него е Джанет Солтър. В момента тя се намира в още по-голяма опасност от преди. Защото е единственото препятствие, което стои между голям престъпник и голяма пачка пари.
— Платон Мексиканеца.
— Който и да е.
— Правим всичко възможно — въздъхна Холанд. — Охраняват я седмина полицаи, които няма да мръднат от там. Тя е в безопасност.
— Освен ако сирените не завият отново.
— Ти каза, че няма да завият.
— Обоснованото предположение все пак си остава предположение. Просто не забравяй, че сега му е времето да се тревожим, а не да се успокояваме.
— Давам ти официално разрешение да ме сриташ в задника, ако видиш, че се отпускам — заяви Холанд. — Може да си имаме проблеми, може да не сме славната американска армия, но дотук се борихме успешно. Не го забравяй.
— Знам, съжалявам — кимна Ричър. — Грешката не е ваша, а на кмета. Трябва да е бил луд, за да подпише такъв договор.
— Не е така. Това са работни места, които не могат да бъдат изнесени в чужбина. В момента правилата на играта са такива.
В стаята настъпи тишина.
— Мотелите продължават да са пълни — подхвърли Питърсън.
— Знам — рече Ричър.
— Тогава къде спи лошият?
— В колата си. Или в съседната община.
— А къде се храни?
— Пак там.
— В такъв случай не трябва ли да използваме пътни заграждения? Подстъпите към града са само три.
— Не — отсече Холанд. — Би било предпоставка за грешка. Ако установим статичен периметър, той може да е вече вътре. Трябва да останем мобилни. — После отново замълча, сякаш отмяташе точка по точка плана в главата си.
Вероятно всичко беше наред, тъй като следващият му ход беше да стане и да излезе от стаята, без да каже нито дума. Ричър долови скърцането на линолеума под подметките му, последвано от затръшването на врата. Човекът имаше работа и се беше затворил в кабинета си.
— Трябва да хапнем — обади се Питърсън. — Ела у дома. Ким ще се радва на компанията ти.
— Защото е Самотна?
— Да.
— В такъв случай не бива да вижда само теб и мен. Иди да я вземеш. Ще обядваме някъде навън.
— Няма да намерим маса.
— Ще ида да се наредя на опашка, докато се върнете.
— Къде?
— Във вчерашното кафене. Срещу площада.
Питърсън промърмори едно „но“, после млъкна.
— Знам, знам — въздъхна Ричър. — От там се вижда участъкът. Няма как да пропусна готовия за път автобус.