Сянката на вятъра

— Че вече сме се заели с работата и ще имаме новини за него най-късно до две седмици.

— Браво. Ще възложим случая на Фермин, а на Веласкес тази книга ще му излезе златна.

Кимнах. Продължихме обичайните си занимания. Баща ми все така ме гледаше. Почна се, помислих си аз.

— Вчера тук се отби едно много симпатично момиче. Фермин май ми каза, че е сестра на Томас Агилар?

— Да.

Баща ми кимна, обмисляйки съвпадението с изражение, което сякаш казваше „я гледай ти!“ Отпусна ми миг на затишие, преди да поднови атаката, този път с вид на човек, който внезапно си е спомнил нещо.

— Впрочем, Даниел, днес не се очертава да бъдем много заети; може би ще ти е приятно да отделиш време за себе си и за твоите неща. Пък и напоследък имам чувството, че работиш твърде много.

— Добре съм си, благодаря.

— Даже си мислех да оставя тук Фермин и да отида в „Лисео“ с Барсело. Тази вечер ще изпълняват „Танхойзер“ и той ме покани, защото има няколко запазени места на партера.

Баща ми се преструваше, че чете писмата си. Беше извънредно лош актьор.

— На теб пък откога взе да ти харесва Вагнер?

Той сви рамене.

— На харизания кон зъбите не се гледат… А и с Барсело е все едно на каква опера си, защото той през цялото време коментира изпълнението и критикува костюмите на певците и темпото. Често ме разпитва за теб. Може би няма да е зле някой ден да се отбиеш да го видиш в магазина му.

— Да, някой от тия дни.

— Ами тогава, ако нямаш нищо против, днес ще оставим книжарницата на Фермин, а ние ще излезем малко да се позабавляваме. Крайно време е. А ако имаш нужда от пари…

— Татко, Беа не ми е годеница.

— Че кой говори за такива работи? Значи, разбрали сме се. Ти си решаваш. Ако ти трябват пари, вземи си от касата, но остави една бележка, за да не се уплаши Фермин, когато затвори книжарницата в края на деня.

С тези думи баща ми се направи на разсеян и се оттегли в задната стая, засмян от ухо до ухо. Погледнах часовника си. Беше десет и половина сутринта. С Беа се бяхме уговорили да се срещнем в двора на университета в пет следобед, а за голяма моя досада денят се очертаваше по-дълъг от „Братя Карамазови“.

След малко Фермин се върна от дома на часовникаря и ни съобщи, че цял отряд от съседки е установил постоянен караул, за да се грижи за клетия дон Федерико. Докторът му открил три счупени ребра, многобройни контузии и ректално разкъсване, достойно да бъде описано в учебник по медицина.

— Наложи ли се да купите нещо? — попита баща ми.