Изгубеният град

- Тук има един голям грозник - каза тя, - и носи пистолет.

- От тази страна също - отвърна Пол. - Искат да излезем.

- Какво ще правим? - попита Санди.

Някой започна да тропа силно по корпуса.

- Посрещаните ни губят търпение - рече Гамей.

- Виждам - каза Пол, - и ако не измислим как да превърнем „Алвин” в бойна подводница,

ще трябва да правим, каквото кажат.

Той се протегна и отвори люка. Вътре нахлу топъл влажен въздух и в кръглия отвор се появи

същото лице, което видя през люка. Мъжът му махна с ръка и се отдръпна. Траут провря глава

и рамене в отвора и видя, че батискафът е обграден от шестима въоръжени мъже.

Той бавно излезе върху корпуса. Санди го последва и кръвта се дръпна от лицето й, когато

видя непознатите. Замръзна на място, но Гамей чакаше да излезе и Пол й помогна да седне до

него.

„Алвин” се намираше в ярко осветено помещение, голямо колкото паркинг за три коли. Във

въздуха се носеше силна миризма на море. От корпуса се стичаше вода и капеше в малки

локвички на пода. Някъде в далечината се чуваше приглушено бръмчене на мотори. Пол

предположи, че се намират в трюма на огромна подводница. В единия край на помещението

стените се извиваха и образуваха нещо като голяма механична уста. Подводницата явно беше

погълнала батискафа като скарида.

Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той

им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която

приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри”, чиито

дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са

батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма

дълбочина.

Вратата се затвори и пленниците тръгнаха по

коридора, като пред и зад тях вървяха по трима въоръжени мъже. По сините им водолазни

костюми нямаше никакви отличителни знаци. Бяха мускулести, сурови на вид, късо

подстригани и се движеха с увереността на добре обучени войници. Изглеждаха към трийсет-

четирийсет годишни - прекалено възрастни за новобранци. Нямаше как да отгатнат

националната им принадлежност, защото мълчаха и комуникираха единствено с жестове. Пол

предположи, че са наемници, може би някакъв специален военен отряд.

Пресякоха множество коридори. Накрая въведоха пленниците в една кабина и вратата зад

гърба им се затвори. В малкото помещение имаше две койки, стол, празен шкаф и чешма.

- Уютно - рече Гамей, оглеждайки тясната кабина.

- Това сигурно е трета класа - пошегува се Пол. Главата му беше замаяна и той се подпря на

стената. Забелязал угриженото лице на жена си, побърза да каже: - Добре съм. Само трябва да

поседна.

- Трябва ти и малко първа помощ - възрази тя.

Пол приседна на края на койката, а тя намокри една

кърпа със студена вода от чешмата и я сложи на слепоочието му, за да намали отока. Двете със