Изгубеният град
- Автор: Касслер Клайв, Кемпрекос Пол
- Серия: Досиетата NUMA #5
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: PRO BOOK
- Переводчик: Ирина Манушева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубеният град». Краткое содержание книги:
Когато екип глациолози случайно попада на замразено тяло в ледник в Швейцарските Алпи, медиите са склонни да подминат случката като незначително събитие. Защото тялото е облечено в дрехи на пилот от Първата световна война и не е нищо чак толкова старо и интересно. До момента, в който един от присъстващите журналисти не се оказва безмилостен убиец, изпратен с мисия. Мисия да открадне документите на този пилот и да заличи всички улики, в това число и всеки, който знае за тялото.
И мисията му за малко да успее. Всички журналисти и екипът от учени за затворени в система от наводнени тунели и оставени да умрат от липсата на кислород. Изглежда всичко върви по план.
Но има една непредвидена величина — намиращият се наблизо Специален екип на НАПМД начело с Кърт Остин.
Санди се редуваха да мокрят студения компрес. Накрая отокът спадна. Пол внимателно
намести папийонката, която се беше изкривила, и среса косата си с пръсти.
- По-добре ли си? - попита Гамей.
Освежен, Пол се ухили и отговори:
- Винаги си твърдяла, че някой ден ще си разбия главата.
Санди се разсмя въпреки тревогата си.
- Как успявате да запазите спокойствие? - възхити се тя.
Невъзмутимостта на Пол беше въпрос не толкова на смела поза, колкото на прагматизъм и
вяра в собствените способности. Като член на Специалния отряд на НАМПД той беше свикнал с
опасностите. Академичната му външност и поведение прикриваха твърдост на характера,
наследена от дедите му. Прадядо му бил член на морската спасителна служба, където девизът
бил: „Задължително е да излезеш, не е задължително да се върнеш”. Дядо му и баща му,
които се препитаваха с риболов, го бяха възпитали да уважава морето и му бяха показали
всичко, което знаеха за него, а той се беше научил да разчита на собствените си сили и
съобразителност.
Със слабата си спортна фигура и грациозни движения, лъскавата тъмночервена коса и сияйна
усмивка, хората понякога взимаха Гамей за фотомодел или актриса. Малцина биха повярвали,
че като малка била същинска мъжкарана, израснала в Уисконсин. Макар надарена с всички
възможни женски качества, тя не беше цвете в саксия. Руди Гън, помощник директорът на
НАМПД, беше прозрял интелекта й и беше предложил да я вземат в НАМПД заедно със съпруга
й. Адмирал Сандекър веднага се съгласи. Оттогава насам Гамей невъднъж бе доказвала ума и
хладнокръвната си находчивост в множество мисии на Специалния отряд.
- Спокойствието няма нищо общо - каза тя, - просто сме практични. Харесва ни или не, сме
затворени тук за известно време. Нека използваме дедуктивното си мислене, за да разберем
какво се случва.
- Учените не бива да си правят заключения, докато не са готови да ги подкрепят с факти -
рече Санди. -А ние не разполагаме с фактите.
- Добре си усвоила научния метод - отбеляза Пол.
- Както е казал Бен Джонсън, нищо не може да съсредоточи мислите по-добре от
перспективата за бесило. След като не разполагаме с всички факти, можем да използваме
научни разсъждения, за да разберем това, което искаме. Освен това просто нямаме друг
избор. Първо, със сигурност знаем, че сме отвлечени и че ни държат в плен в голяма, странна
подводница.
- Възможно ли е именно тя да е оставила следите в Изгубения град? - предположи Санди.
- Е, нямаме факти, с които да подкрепим теорията
- усмихна се Пол, - но не е изключено подводницата да може да пълзи по морското дъно.
НАМПД направиха нещо подобно преди години.
- Добре, а какво прави тук? Кои са тези хора? И какво искат от нас?
- Имам чувството, че скоро ще получим отговор на тези въпроси - каза Гамей.
- Говориш повече като източен гуру, отколкото като учен - вметна Санди.
Гамей сложи пръст на устните си и посочи към вратата. Дръжката се завъртя, тя се отвори и в
кабината влезе мъж. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да мине под рамката.
Беше облечен в същия гащеризон като останалите, само че зелен. Той затвори тихо вратата
след себе си и погледна пленниците.
- Успокойте се - каза той, - аз съм от добрите.
- Нека позная - обади се Пол, - вие сте капитан Немо, а ние се намираме на борда на
„Наутилус”.
Мъжът премигна изненадано. Беше очаквал да ги намери сковани от страх.
- Не, всъщност се казвам Ангън МакЛийн - отвърна той с лек шотландски акцент. - Доктор
МакЛийн. Аз съм химик. Но за подводницата сте прав. Точно
толкова невероятна е, колкото тази на капитан Немо.
- А ние все пак сме герои от роман на Жул Верн? — не се сдържа и Гамей.
МакЛийн въздъхна тежко.
- Де да беше толкова просто. Не искам да ви тревожа излишно - каза той с тих и сериозен
глас, - но животът ви може би зависи от разговора ни през следващите няколко минути. Моля
ви, кажете ми имената си и какво работите. Умолявам ви да бъдете честни. На този съд няма
излишни каюти.
Двамата Траут схванаха посланието. Нямаше място за пленници. Пол погледна МакЛийн в
добронамерените сини очи и реши да му се довери.
- Аз се казвам Пол Траут. Това е съпругата ми Гамей. И двамата работим в НАМПД. Това е
Санди Джексън, пилотът на „Алвин”.
- С каква наука се занимавате?
- Аз - с океанска геология, а Гамей и Санди са морски биолози.
МакЛийн се усмихна с облекчение.