Повелителка на реките

— Аз ли? Защо аз?

— Майка ѝ познава твоята майка, смятат, че можеш да ѝ бъдеш приятелка. Предприела си до голяма степен същото пътуване като нея, от замък в Люксембург, за да встъпиш в кралската фамилия на Англия. Искат да я посрещнеш преди нас, останалите, за да можеш да я запознаеш с новия ѝ двор.

— Не съм сигурна, че ще ѝ бъда от някаква помощ — казвам, обръщайки се да го последвам.

— Говориш нейния език, а това вече е нещо — казва той. — Маргарет е дори по-млада, отколкото беше ти, когато херцогът се ожени за теб. Тя е само на петнайсет. Ще има нужда от приятелка в двора.

Той ме отвежда до двойните врати на най-хубавите покои и отстъпва встрани. Стражите разтварят със замах вратите и изревават: „Вдовстващата херцогиня Бедфорд!“, докато влизам.

Първото, което ме поразява, е че тя е миниатюрна, като красива кукла. Косата ѝ е с цвета на истински бронз, червено-златиста, а очите ѝ са сиво-сини. Носи сиво-синя рокля, и диадема, поставена много назад на главата ѝ, за да разкрие изящно красивото ѝ лице и съвършената ѝ, бледа кожа. Роклята ѝ е обсипана с избродирани маргарити — цветята, които са неин герб. Нацупено присвитата ѝ уста намеква за разглезено дете, но щом чува името ми, тя се обръща бързо и усмивката ѝ е толкова ведра, че веднага ми става симпатична.

— Ah! Madame la duchesse!9 — възкликва тя на френски, изтичва напред и ме целува, сякаш сме стари приятелки. — Толкова се радвам, че дойдохте да ме видите.

Правя реверанс:

— Радвам се да се запозная с вас, ваша светлост.

— А това е мама. Бях толкова щастлива, когато ми казаха, че ще дойдете с граф Съфолк да ме вземете, защото си помислих, че ще ми обясните как трябва да се държа, и така нататък. Защото вие сте се омъжила за херцога, когато сте била съвсем малко по-възрастна, отколкото съм аз сега, нали? А на петнайсет години ми е доста рано за женитба, нали?

Усмихвам се на това нервно, забързано бъбрене.

— Тихо — казва майка ѝ. — Херцогинята ще те помисли за празноглава бъбривка.

— Въпросът е просто там, че толкова много англичани ми се представят, а на мен ми е толкова трудно да помня имена. Пък и имената им са толкова трудни за произнасяне!

Засмивам се.

— Отначало не можех да произнеса дори името на дома си — казвам. — Този език е труден за учене. Но съм сигурна, че ще го усвоите. А и всички те говорят френски, и всички изгарят от нетърпение да се запознаят с вас и да ви бъдат приятели. Всички искаме да бъдете щастлива.

Долната ѝ устна потреперва, но тя казва смело:

— О, аз вече започнах, и мога да казвам „граф Съфолк“ и „кардинал Боф“.

— Боф? — питам усмихнато.