Повелителка на реките

— Исках дете, исках и теб — казвам неуверено. — Обичах те и исках да се оженим. Но не бих направила магия за това. Използвах билки, не магьосничество.

Той потрива глава, при което косата му щръква, сякаш тези различия са нещо, което не може да проумее.

— Създала си нашето дете с помощта на отвара, приготвена от магьосница? Нашата дъщеря Елизабет?

— Билки — казвам спокойно. — Билки от билкарка. Защо не?

Той ми хвърля яростен поглед.

— Защото не искам дете, родено с помощта на шепа билки, взети от някаква стара вещица!

— Тя не е някаква стара вещица, тя е добра жена, а ние имаме красиво дете. Със страховете си ти си също толкова лош като онези, които организираха този лов на вещици. Вземах билки, за да ми помогнат да бъда плодовита. Създадохме красиво дете. Не ни урочасвай сега!

— За Бога! — Той повишава тон. — Страхувам се единствено от това, че си се забърквала в делата на най-прословутата вещица в Англия, която се опитва да убие нашия крал!

— Не е! Не би го сторила! — изкрещявам му в отговор. — Не би го сторила!

— В това е обвинена.

— Но не от мен!

— От главния съдия на кралството! А ако потърсят съучастниците ѝ, ще открият теб, още една херцогиня с кралска кръв, още една жена, която си позволява да търси непознатото, още една жена, която може да призове буря или да улови еднорог.

— Не съм такава! Не съм! — Избухвам в сълзи. — Знаеш, че не съм. Знаеш, че не правя нищо подобно. Не говори такива неща, Ричард. Не ме обвинявай. Тъкмо ти!

При вида на сълзите ми гневът му се изпарява, той бързо прекосява стаята, сяда до мен и ме притиска към себе си.

— Не те обвинявам, любов моя. Знам. Знам, че никога не би сторила нищо, за да навредиш на някого. Не плачи, съжалявам. Ти не си виновна.

— Не мога да избегна това, че прозирам в бъдещето.

— Знам, че не можеш.

— А тъкмо ти знаеш, че негова светлост ме настаняваше пред огледалото за гадаене ден след ден, и единственото, което успях да видя, беше битка в снега и кралица… кралица със заковани наопаки подкови на коня. Той каза, че това е безполезно. Каза, че не мога да правя предсказания. Не оправдах очакванията му. Не ги оправдах.

— Знам. Знам, че не правиш магии. Успокой се, любов моя.

— Наистина взех билки, за да зачена Елизабет, но това беше всичко. Никога не бих заченала дете с магия. Никога.

— Зная, любов моя. Тихо.

Млъквам и докато бърша очите си със завивката, той ме пита:

— Жакета, знае ли някой освен теб и нея за рецептата, която ти е дала? Виждал ли я е някой с теб в Пенсхърст? Някой от двора знае ли, че е била там?

— Не. Само слугите, и момчето, което дойде с нея.

— Тогава ще трябва да се молим тя да не спомене нищо за теб, дори да я отведат на кладата.

— На кладата ли? — питам глупаво.