Червеношийката

После той пъхна своите четиридесет шилинга под канделабъра и двамата излязоха в топлата юнска вечер. На булеварда цареше пълна тишина, но миризма на дим, прах и пръст изпълваше въздуха.

— Хайде да се поразходим — предложи Урия.

Без да си кажат и дума накъде отиват, завиха надясно по Кертнерщрасе и неочаквано се озоваха пред потопения в мрак, безлюден площад.

— Мили Боже — промълви Урия.

Огромната катедрала пред тях изпълваше ранната нощ.

— Това „Свети Стефан“ ли е?

— Да — Хелена отметна глава назад и проследи с поглед Зюдтурм — върха на черно-зелената църковна кула — нагоре, нагоре в небето, където се бяха появили първите звезди.

Следващият спомен на Хелена бе как стоят в катедралата, белите лица на хората, потърсили убежище там, звуците на детски плач и музика на орган. Тръгнаха към олтара ръка за ръка или и това е било само сън? Не беше ли истина, че той я притисна към себе си и поиска тя да стане негова, а тя шептеше „да, да, да“, църквата поемаше думите и ги отнасяше към свода, към гълъба и разпнатия на кръста, където звуците отекнаха отново и отново, докато станаха истина? Независимо дали се бе случило, или не, тези думи бяха по-истински от онези, които носеше като бреме от разговора си с Андре Брокхард:

— Не мога да дойда.

И те бяха изречени, но кога, как?

Същия следобед каза на майка си, че няма да тръгва, без да обясни причината. Майка й се опита да я утеши, но Хелена не изтърпя звука на резкия й, лицемерен глас и се затвори в спалнята си. После дойде Урия, почука на вратата и тя реши да не мисли повече, а да пропада, без да се бои, без да си представя друго, освен безкрайна пропаст. Вероятно той разбра веднага, щом тя отвори вратата, може би там, на прага, двамата сключиха негласно споразумение да изживеят остатъка от живота си в часовете преди тръгването на влака.

— Не мога да дойда.

Името на Андре Брокхард горчеше като жлъчка в устата й и тя го изплю. Заедно с останалото: документа за гаранцията, опасността да изхвърлят майка й на улицата, баща й, лишен от възможността да се върне към нормалния си живот, Беатрис, която нямаше при кого да отиде. Да, всичко това тя изрече на един дъх, но кога? В катедралата ли? Или след като притичаха по пресечките към Филхармоникерщрасе, където тухли и парчета стъкло покриваха тротоара, а жълтите пламъци от прозорците на старата сладкарница им осветяваха пътя към разкошната, но сега безлюдна и потънала в мрак рецепция на хотела. Втурнаха се вътре, запалиха кибритена клечка, грабнаха случайно избран ключ от стената и затичаха по стъпалата, където дебелите килими поглъщаха звука от стъпките. Представляваха два призрака, понесли се из коридорите в търсене на стая 342. После се озоваха в прегръдките си, разкъсаха дрехите си, сякаш и те горяха в пламъци, а когато дъхът му пареше кожата й, тя впи в него нокти до кръв, а после целува раните му. Думите й звучаха като заклинание: