Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Каргил свърши разказа и си погледна часовника.
— Иди да поспиш, Стейли. После ще поемеш управлението.
От разстояние повърхността на астероида изглеждаше тъмна, груба и пореста. Той се завърташе за трийсет и един часа — според Бъкман, странно бавно. Нямаше признаци за живот: никакво движение, радиация или неестествен неутринов поток. Хорст Стейли провери за температурни колебания, но не откри.
— Това потвърждава, че скалата е пуста — каза той. — Формата на живот, еволюирала на първата планета, се нуждае от топлина, нали, докторе?
— Да.
Катерът се приближаваше. Петната, заради които астероидът изглеждаше порест, се превърнаха в дупки, после в зейнали ями с неправилна форма. Очевидно метеоритни кратери. Но толкова много?
— Нали ви казвах, че троянските пунктове са пренаселени — самодоволно рече Бъкман. — Астероидът сигурно редовно преминава през троянския куп… дайте ми увеличен образ на онзи голям кратер ей там, Каргил.
Черната яма изпълни половината от екрана. Около нея имаше по-малки дупки.
— Няма следа от кратерен ръб — рече старши лейтенантът.
— Забелязахте го, нали? Проклетата скала е куха. Ето защо регистрирахме толкова ниска плътност. Е, в момента не е обитаема, но някога трябва да е била. Даже са си осигурили удобно въртене. — Бъкман се обърна. — Каргил, трябва да претърсим този астероид.
— Да, но не вие. На скалата ще се спуснат само военни.
— Това е в моята област, по дяволите!
— Но безопасността е в моята, докторе. Лафърти, заобиколете скалата.
От другата страна на астероида имаше огромен кратер с форма на чаша.
— Целият е в мънички кратери… но това са кратери, а не дупки — каза помощник-капитанът. — Какво ви говори това, докторе?
— Нямам представа. Не и ако е естествено образувание…
— Бил е преместен! — възкликна Стейли.
— Странно, тъкмо както си мислех — отвърна Каргил. — Астероидът е бил преместен с термоядрени устройства. Бомбите са били взривявани една по една в кратера, за да отвежда енергията. И ние сме го правили. Дайте ми данните за радиацията, юнкер.
— Слушам. — Стейли излезе и се върна след минута. — Нищо, господин старши лейтенант. Абсолютно студен е.
— Наистина ли? — Каргил отиде да се убеди лично. Когато свърши, вдигна поглед от уредите и се намръщи. — Студен като сърце на пират. Ако са използвали бомби, трябва да са действали адски чисто. Това не бива да ме изненадва.
Катерът продължи да обикаля около летящата планина.
— Онова там би могло да е херметичен шлюз. — Стейли посочи един каменен купол, заобиколен от избледнели оранжеви кръгове.
— Да, но се съмнявам, че ще успеем да го отворим. Ще влезем през някоя от метеоритните дупки. И все пак… ще го разгледаме. Лафърти, спусни катера.
В докладите си го наричаха Кошерния астероид. В цялата скала бяха издълбани многостенни помещения, свързани с прекалено тесни за хора проходи, натъпкани с изсъхнали асиметрични мумии. Каквито и чудеса да бяха правили извънземните строители, изкуствената гравитация не се нареждаше сред тях. Във всички посоки минаваха коридори, по-големите стаи и складове бяха осеяни с издатини за хващане, куки за въжета и ниши.
Навсякъде се носеха мумии със зейнали усти. Височината им варираше от метър до метър и половина. Стейли избра няколко и ги прати на катера.
Имаше и машини, абсолютно загадъчни за юнкера и неговите хора. Стейли ги отделяше според странността им, а не според потенциалната им полза — нито една от тях не беше цяла.
— Няма метал — докладва той. — Каменни маховици и вероятно интегрирани вериги — керамика с примеси, нещо такова. Но почти няма метал, господин старши лейтенант.
Продължиха в случайна посока и накрая може би стигнаха до централната зала. Помещението бе гигантско, както и машината в средата му. От нея излизаха кабели, които можеха да са свръхпроводници, и това убеди Стейли, че тук се е намирал енергийният източник на астероида. Ала нямаше и следа от радиация.
Провряха се през тесни тунели между странни каменни блокове и откриха голяма метална кутия.
— Разрежете я — нареди юнкерът.
Лафърти включи лазерната си резачка. Тънкият зелен лъч не остави нито драскотина по златистата повърхност. Къде отиваше енергията, зачуди се Стейли. Дали по някакъв начин машината не я поглъщаше? Избилите по челото му капки пот му подсказаха отговора.