Прашинка в Божието око

Единият въпрос предхождаше другия, разбира се. Господ едва ли бе създал същества с душа, но без разум, ала бе напълно възможно да е сътворил разумни същества без душа или такива, чието спасение се постига по съвсем различен от познатия човешки начин. Те можеха дори да са някакъв вид ангели, макар че изглеждаха ужасно странно. Харди се усмихна и отново погледна извънземните. Голямата сламкарка спеше.

В момента малките също не вършеха нищо интересно. Нямаше нужда постоянно да ги наблюдава. И без това всичко вече бе холографирано и като лингвист на „Макартър“, щяха да му съобщят, ако се случеше нещо. Вече беше убеден, че дребните създания не са нито разумни, нито човеци.

Той тежко въздъхна. „Що е човек, та го помниш12, о, Господи? И защо на мен се пада да търся мястото на сламкарите в плана Ти?“ Е, поне въпросът бе ясен. Тълкуването на Божиите дела беше игра, стара колкото човечеството. И в сектора отвъд Въглищния чувал нямаше по-опитен от Харди в тази област.

Той бе свещеник от петнайсет, а капелан от дванайсет години, но едва сега започваше да смята това за своя професия. На трийсет и пет го бяха избрали за редовен професор в Имперския университет на Спарта, специалитет по древни и модерни човешки езици и езотеричното изкуство, наречено лингвистична археология. Доктор Дейвид Харди с удоволствие изследваше произхода на наскоро преоткрити, забравени от векове колонии. Като изучаваше езиците и думите им за общи предмети, той можеше да определи от коя част на космоса са дошли първите заселници. Обикновено посочваше планетата и дори града.

В университета му харесваше всичко освен студентите. Не беше проявявал особено силна религиозност, докато совалката, в която пътуваше жена му, не се разби при приземяването си. Все още не бе съвсем сигурен как точно се е случило, но тогава дойде да го посети епископът и Харди сериозно се замисли за живота си — и постъпи в семинарията. След ръкополагането го пратиха на ужасно пътуване като капелан на студенти. В резултат той осъзна, че не е създаден за енорийски свещеник. А флотът набираше капелани и винаги се нуждаеше от лингвист и…

Сега, вече петдесет и две годишен, той седеше пред екрана на интеркома и гледаше четириръките чудовища, които си играеха със зелки. От лявата страна на бюрото му лежеше латинска кръстословица и отецът лениво я решаваше. „Domine, non sum…“

— Dignis, разбира се — подсмихна се Харди. Абсолютно същите думи, които беше казал на кардинала след като го назначиха за капелан на експедицията до Сламката. — „Господи, не съм достоен…“

„Никой от нас не е — бе му отвърнал кардиналът. — Но пък не сме достойни и за свещеническия си сан.“