Свидетелят от влака
- Автор: Харви Майкъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Свидетелят от влака». Краткое содержание книги:
И двамата лежаха по корем на пода с вързани на гърба ръце. В последния момент Дени бе успял да хване Пег за малкото пръстче на ръката — така ги открих. И двамата имаха по една кръгла дупка от куршум в тила.
Проверих на горния етаж, но с изключение на двата трупа къщата беше празна. После седнах в кухнята при възрастната двойка и погледах светлините от преминаващи коли, които танцуваха по фасадата на съседната къща. Зад едно перде се мярна човешка сянка. Или може би така ми се стори, понеже го исках. За секунда прескочих оградата и се озовах зад къщата на Джим Дохърти, притиснат до стената. На задната врата с тиксо беше залепена снимка, която потрепваше от вятъра в тъмното. Изображението беше същото, които Хюбърт ми бе пратил на мобилния телефон.
Отлепих снимката от вратата, натиснах бравата и влязох. Пенсионираният полицай седеше зад кухненската маса и държеше двуцевна пушка, насочена в гърдите ми.
— Изненадан ли си? — каза той.
Погледнах още веднъж снимката. Беше от церемонията по завършване на Полицейската академия и на нея се виждаше Джим Нелсън Дохърти — усмихнат, горд и щастлив от произвеждането си в полицейски ранг през 1982 г.
— Един умен приятел ми я изпрати днес.
— Досетил се е, а?
— Ти си полицай едва от осемдесет и втора. Две години след катастрофата.
— Това значи, че няма как да съм бил униформен на перона при дерайлирането на влака. Което си е самата истина. Хвърли пистолета.
На масата пред себе си Дохърти бе поставил червена пипка, надписана с черни букви, а до нея — черно куфарче. На пода в краката му имаше компютър, който той обърна към мен с върха на обувката си. На екрана се виждаше Рейчъл, вързана за стол и с превръзка на очите. На метър и половина от нея върху статив беше поставена гладкоцевна пушка, насочена в главата й. Поставих пистолета си на пода.
— Къде е тя, Джим?
— Допускам, че си бил в „Кабрини“. Това беше умно изпипано. Жената си я бива. Но нека не хабим малкото ценно време, с което разполагаме, за странични теми.
— Това включва и двамата ти мъртви съседи, а?
— Те бяха много стари, пък и умряха заедно. Ти дори не можеш да си представиш какво облекчение е това.
— Да бе, направо им завиждам.
— Млъквай, Майкъл! И сядай.
Млъкнах и седнах.
— Още нищо ли не схващаш? — каза Дохърти. — Може би искаш да ти попълня празнотите?
Вдигнах снимката.
— Ти си бил във влака.
— Помощ!
Обърнах се по посока на звука, идващ откъм вратата на изтърбушения вагон. Лицето на Джим Дохърти изплува в едно от разкъсаните петна светлина, която се процеждаше отнякъде. Кожата му беше бяла като тебешир, а очите му — сини стъклени топчета — се въртяха безумно в орбитите, докато накрая се спряха върху мен.
На метър и половина по-нататък жената със зеления шал и благата усмивка беше запокитена към задната врата на вагона. Огънатият като хармоника метал бе смачкал краката и надробил костите й. Сякаш това не беше достатъчно, а и едно парче желязо се бе забило под ребрата й. Беше прекършена стоманена греда, част от носещата конструкция на моста, която бе пробила вратата при силния удар. Тъмнозелено, покрито с ръжда и кръв, желязото се плъзгаше напред-назад в гръдния й кош с всяко вдишване и издишване, които ставаха все по-редки. Жената с миловидното лице умираше. Това беше повече от очевидно дори и за едно дете като мен.
— Не те бях познал, докато не видях снимката — казах аз.
— Понякога животът си взема своя кръвен данък от хората още на крехка възраст. — Дохърти се изсмя гърлено; в смеха му се долавяха нотки на лудост. — Но аз те познах, Кели. Още в мига, когато влезе в участъка като новобранец. Същото жълтеникаво лице, каквото имаше и като дете. Все така се оглеждаше за баща си.
Пропълзях до Дохърти и двамата задърпахме топлия ръждив метал. През цялото време той мълвеше молитви и веднъж целуна жената по лицето; пазеше я да не се унесе в сън. Мина повече от минута, а тя не бе помръднала. От задната част на вагона се чу шум. Над главите ни проблеснаха червени светлини. Отнякъде се появи кондукторска шапка, а под нея — лицето на баща ми, очертано на фона на мрака.
— Тате, моля те! — казах аз.
По лицето му пробяга нещо като жалост; за момент си помислих, че може би ще се опита да я спаси. После нещата си дойдоха на мястото. Баща ми ме сграбчи за яката и ме хвърли към задната част на вагона и отворената свързваща врата. Ударих се в някакъв ръб и се свлякох през прага; усетих нощния въздух върху лицето си. Погледнах към линията на метрото, надвиснала над главата ми; иззад ръба й се подаваха пожарникарски шлемове.