Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Знаеше какво бушува у нея. Страх, жесток и студен страх.
Обърна се към По.
— Разбираш защо не бива да се бием, когато сме ядосани. Но позволено ли е да се борим, когато сме уплашени?
Той се взря в огъня и обмисли въпроса й. Погледна я.
— Зависи какво се надяваш да постигнеш с битката?
— Да ме успокои. Да приема по-спокойно присъствието ти. — Тя потърка чело и въздъхна. — Да възвърна самообладанието си.
Той не откъсна очи от нея.
— Да, знам, че ще ти въздейства така.
— Искаш ли да го направим, По?
Той я погледа мълчаливо още малко. Сетне се отдалечи от огъня и й махна да го последва. Тръгна зашеметена след него; мислите й кръжаха обезумели и когато застана срещу него, се втренчи онемяла в лицето му. Тръсна глава да я проясни, но не сполучи.
— Удари ме — подкани го.
За частица от секундата той не помръдна. После замахна с юмрук към лицето й и тя вдигна ръка да го спре. Сблъсъкът на ръцете им я изтръгна от ступора. Щеше да се бие с него и да го надвие. Още не беше я побеждавал; нямаше да я победи и тази нощ. Независимо от тъмнината, независимо от вихрушката в ума й. Вихрушката стихна, щом се хвърлиха един срещу друг. Умът й се проясни.
Удряше силно и бързо — с ръце, с лакти, с колене и с крака. Той също удряше силно, но всеки удар само подклаждаше енергията й. Всяко дърво, в което се блъскаха, всеки корен, в който се препъваха, й помагаше да се съсредоточи. Яростната схватка я успокои.
Когато го събори на земята и той отблъсна надвесеното й над него лице, тя извика:
— Чакай. Кръв! Усещам кръв.
Той застина.
— Къде? От устните ти ли тече?
— Не, от ръката ти.
Той седна, а тя клекна до него. Улови ръката му и се взря в дланта му.
— Ранен ли си? Усещаш ли нещо?
— Дреболия. От върха на обувката ти.
— Не биваше да се бием с обувки.
— Няма как да се събуем боси в гората, Катса. Не бой се. Наистина ми няма нищо.
— Но…
— По устните ти има кръв — отбеляза той със странен, отнесен вид, който говореше ясно колко малко го вълнува ранената му длан.
Вдигна пръст и почти докосна устните й, бързо го отдръпна, осъзнал внезапно, че прави нещо непозволено. Прочисти гърло и сведе поглед.
Тя усети колко е близо до нея, усети ръката и китката му, топла под пръстите й. Той беше тук, до нея, дишаше току до нея; докосваше го и усещаше риска като ледена вода заляла тялото й. Разбра, че е настъпил моментът да реши. И знаеше какво ще реши.
Той вдигна очи към нея и в тях тя видя, че е разбрал. Сгуши се в ръцете му. Вкопчиха се един в друг и тя се разплака, колкото от облекчение, че го прегръща, толкова и от страх какво прави. Той я залюля в скута си и зашепна името й; повтаряше го отново и отново, докато сълзите й секнаха.
Изтри лицето си в ризата му. Прегърна го по-здраво. В ръцете му се почувства топла, спокойна, невредима и смела. После се засмя; засмя се, защото усещането беше прекрасно, усещането тялото му да се притиска в нейното беше прекрасно. Той й се усмихна — закачлива, ослепителна усмивка, която я сгря до връхчетата на пръстите. Устните му докоснаха врата й и го целунаха. Тя ахна. Устните му намериха нейните. Тя пламна.
По-късно, когато лежеше с него върху мъха, вкопчена в него, омагьосана от нещо, което устните му правеха с врата й, тя се сети за наранената му ръка.
— Не сега — простена той.
Тя си спомни кръвта по своите устни, но това само доведе неговите устни върху нейните, търсещи, вкусващи. Пръстите й се вплетоха с неговите пръсти. Кожата им гореше, докато телата им се опознаваха. Всъщност те познаваха телата си по-добре от любовници, ала този допир беше различен, жадуваше близост, а не сблъсък.
— По — една ясна мисъл прониза съзнанието й.
— При лекарствата е — прошепна той. — При лекарствата има морско биле.
И ръцете, устните му и тялото й я върнаха към безметежната забрава. Опияняваше я, този мъж я опияняваше и всеки път, щом впиеше очи в нейните, дъхът й секваше.
Очакваше болката. Но ахна от остротата й; не приличаше на никоя болка, която беше усещала. Той я целуна, отдръпна се и застина. Тя се засмя и му каза, че този път, единствено този път, е съгласна да я заболи и да й потече кръв от допира му. Той се усмихна във врата й и я целуна отново, а тя се гмурна в болката. Болката се превърна в топлина, която спря дъха й. Диханието, болката и разумът й се стекоха от тялото й и остана само то. Нейното тяло, неговото тяло, светлината и огънят, който създаваха.