Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
— Сега мислиш така, но се страхувам да не би по-късно да решиш, че изходът е да ме напуснеш.
— Няма.
— Не съм сигурен.
— Дори да е така, искам да помисля насаме и отказвам да те ударя, така че се налага да ме пуснеш. А когато тръгна, ще трябва да ми се довериш както би направил всеки човек без твоята Дарба. И както правя аз с теб.
Погледна я отново с голите си, нещастни очи. После въздъхна дълбоко и седна.
— Ако искаш да мислиш насаме, отдалечи се на десет минути — посъветва я.
Десет минути беше далеч по-голямо разстояние, отколкото предполагаше, че обхваща Дарбата му; този спор обаче засега се отлагаше. Усещаше очите му върху гърба си, докато крачеше между дърветата. Разчистваше просека в пущинака, търсейки тъмнина, далечина и самота.
Сам-сама в гората, Катса седна върху един дънер и заплака. Плачеше като човек с опустошено сърце и се питаше как е възможно обичта между двама души да смазва така сърцето.
Не можеше да го има; беше повече от ясно. Не можеше да му бъде съпруга. Не можеше да се освободи от Ранда, за да стане пак нечия, да принадлежи на другиго, да отговаря пред другиго, да изгражда живота си около друг човек. Независимо колко го обича.
В мрака на съндърската гора Катса разбра три неща. Обича По; иска По; не може да принадлежи на другиго, освен на себе си.
След известно време тръгна обратно към огъня. Чувстваха й не бяха се променили и не беше изморена. По обаче щеше да страда, ако не се наспи, но нямаше да заспи, докато тя не се върне.
Намери го да лежи по гръб, буден, втренчен в месечината. Седна до него. Той я погледна с кадифени очи, но не продума. Срещна очите му и му разтвори ума си, за да му покаже какво чувства, какво иска и какво не може да направи. Той я гледа дълго.
— Знаеш, че никога няма да пожелая да те променя, ако ми станеш съпруга — рече най-сетне.
— Ще се променя, ако ти стана съпруга — възрази тя.
Не отлепяше очи от нейните.
— Да, разбирам те.
Една цепеница падна в огъня. И двамата продължиха да мълчат. Накрая той проговори с колеблив глас.
— Сломеното сърце не е единствената алтернатива на брака.
— Какво искаш да кажеш?
Той сведе за миг глава. И отново вдигна очи.
— Ще бъда твой, по какъвто начин ме пожелаеш — каза го толкова непринудено, че Катса не се смути. Дори не отмести поглед от лицето му.
— И докъде ще ни доведе това?
— Не знам. Но ти се доверявам.
Гледаше очите му. Той й предлагаше себе си. Вярваше й. Както тя му вярваше.
Не беше обмисляла тази възможност, когато седеше в гората и плачеше. Дори не беше се сетила, че съществува. Предложението му стоеше като на длан пред нея — достатъчно бе да протегне ръка и да го вземе. Това, което изглеждаше ясно, еднозначно и тъжно, отново стана объркано и сложно. Но и обагрено с надежда.
Възможно ли беше да му бъде любовница и да принадлежи и на себе си?
Не знаеше отговора.
— Трябва да помисля — заключи тя.
— Мисли тук — помоли я той. — Изтощен съм, Катса. Ще заспя тутакси.
Тя кимна.
— Добре. Ще остана.
Той се протегна и избърса сълзата, стекла се по бузата й. Усети допира на пръста му в гръбнака си и се пребори с усещането, за да не му позволи да разбере. Той легна. Тя се премести до дърво извън светлината на огъня. Взря се в силуета на По, докато го чакаше да заспи.
Двайсета глава
Мисълта да има любовник бе за Катса нещо като да открие крайник, незабелязан преди. Още една ръка или пръст на крака. Изглеждаше й чужда и тя я докосваше и побутваше, сякаш опипва пръст, изникнал неочаквано върху ръката й.
Фактът, че любовникът е По, донякъде смекчаваше объркването й. Съсредоточавайки се върху По, а не върху представата да има любовник, Катса посвикна с мисълта, че би могла да дели леглото с него, без да му е съпруга.
Размишлява повече от една нощ. Яздиха през съндърската гора, разговаряха и отдъхваха през деня, а надвечер спряха да лагеруват както преди. Мълчанията им сега обаче сякаш бяха по-напрегнати и от време на време Катса се отдалечаваше, за да остане насаме. Не се бореха, защото Катса се чувстваше неловко от досега му. А и той не настояваше. Не й налагаше нищо; спестяваше и думите, и погледите.
Движеха се възможно най-бързо. Ала колкото повече напредваха, толкова по-тесен ставаше пътят; гмуркаше се в буренясали дерета и се виеше около огромни дървета, каквито Катса никога не беше зървала. Дървета със стволове, дебели колкото конска дължина, и клони, които стенеха високо над главите им. Понякога се налагаше да се снишават в седлата, за да не се заплетат в пълзящите растения, увиснали от дървесните корони. Земята се издигаше на изток и потоци пресичаха горската шир.