Завръщане на Острова на изгубените [bg]

Злодеида никога не би признала, че има нужда или желание за друго човешко същество, и бе превърната в гущер, защото нямаше достатъчно любов в сърцето си. Но Мал не беше като майка си. Макар да беше упорита и твърде горда, тя бе много различна от нея. И точно в този момент без срам си призна, че е сгрешила.

Държеше се само с една ръка. Клонката се откъртваше от скалата. Можеше да падне след секунди.

Грешиш. Никога не си правила по-голяма грешка...

Иви, Джей и Карлос трябваше да открият собствената си сила и затова се наложи да преминат изпитанията си сами. Мал нямаше нужда от такава проверка, защото вече знаеше, че е силна. Това, което научи едва сега, докато висеше над ръба на скалата, бе, че въпреки цялата си сила, понякога имаше нужда от нечия протегната ръка.

Буквално.

Може би това е била моята проверка...

Силата не означаваше непременно да се изправиш пред опасността сам. Силата идваше от доверието, от приятелството, от верността. А и Ин Сид бе прав, не беше нужно да носи това тегло сама, то бе и тяхно тегло. Надяваше се, че приятелите й са още тук.

- Ей! Хора! Помощ! - извика тя. - Помогнете ми!

Тя продължи да вика, докато видя лицата им да надничат към нея откъм гнездото.

- Мал! Идваме! - викна Иви.

Карлос хвана Иви за краката и я спусна надолу, а Джей държеше Карлос. Съвсем бавно и предпазливо те издърпаха Мал обратно в гнездото.

Тя едва си поемаше дъх, а гърлото я болеше от виковете. Ръцете й бяха изподраскани и нарязани.

Но беше жива.

- Благодаря ви. Че спасихте живота ми и така нататък.

- Намери ли яйцето? - попита Карлос, когато и четиримата бяха на сигурно място в гнездото.

Мал вдигна лилавия овал, който бе твърд като камък.

- Да.

- Защо е лилаво?

- Защото още не се е излюпило - обясни тя. - Хайде да се махаме оттук, преди планината да се срути или кой знае какво.

Сякаш чула думите й, планината започна да се тресе и тътне, после бавно се разтвори в нищото - целта й бе изпълнена и талисманът бе взет.