Оставих те да си отидеш [bg]

Тя беше поразителна, не просто красива. Носът ѝ беше тънък, но дълъг, а бледата ѝ кожа беше покрита от лунички, които преливаха една в друга на места. Зелените ѝ очи бяха изкривени леко нагоре, което ѝ придаваше котешки вид, а тъмнокестенявата ѝ коса се спускаше върху раменете ѝ. Жената нямаше грим и макар торбестите ѝ дрехи да прикриваха фигурата ѝ, тясната ѝ талия и тънкият врат подсказваха, че е със слабо телосложение.

Джена попита дали може да получи малко време, за да си събере нещата.

– Имам гост в момента – ще се наложи да му обясня всичко това. Бихте ли ни оставили насаме за минута-две? – Жената говореше толкова тихо, че Рей трябваше да се наведе, за да може да я чуе.

– Опасявам се, че това не е възможно – отвърна той. – Ще ви придружим.

Джена прехапа устната си и се поколеба за миг, но после отстъпи назад и позволи на Рей и Кейт да влязат във вилата. Някакъв мъж се намираше в кухнята, в ръката си държеше чаша вино. Лицето на Джена беше лишено от всякаква емоция, но за сметка на това всичко беше изписано върху лицето на госта, който инспекторът предположи, че е приятелят на жената.

Мястото беше толкова малко, че вероятно мъжът беше чул абсолютно всичко. Рей се огледа наоколо. Колекция от внимателно подредени камъни събираше прах над камината, пред която беше поставен тъмночервен килим, прогорен на доста места. Едно одеяло в калейдоскопични цветове покриваше дивана, вероятно опит да се освежи малко помещението, но осветлението беше слабо и ниският таван накара Рей да се наведе, когато премина от дневната в кухнята. Какво място за живеене само. На километри отвсякъде и леденостудено, въпреки горящия огън. Зачуди се защо ли жената го беше избрала, дали си мислеше, че тук ще може да се скрие.

– Това е Патрик Матюс – представи госта си Джена, все едно се бяха събрали на социално събитие. Тя обърна гръб на Рей и Кейт и инспекторът се почувства така, все едно се натрапва.

– Налага се да придружа тези полицаи. – Думите ѝ бяха отсечени и равнодушни. – Нещо ужасно се случи миналата година и трябва да оправя всичко.

– Какво става? Къде ще те отведат?

Човекът или не знаеше абсолютно нищо за случилото се, или беше невероятен лъжец, помисли си Рей.

– Ще я отведем в Бристъл – отвърна той и пристъпи напред, за да подаде визитната си картичка на Патрик, – където ще бъде разпитана.

– Не може ли да проведете разпита утре? Мога да я закарам до Суонзи на сутринта. – Господин Матюс – започна Рей, търпението му беше на изчерпване. Отне му три часа да стигне до Пенфейш и още час да намери "Блейн Кеди". – Миналия ноември дете на пет години беше блъснато и убито от кола, която не е спряла. Опасявам се, че това не може да чака до сутринта.

– Какво общо има тази злополука с Джена?

Последва кратко мълчание. Патрик погледна първо към Рей, а после и към приятелката си. Бавно заклати глава.