Оставих те да си отидеш [bg]

– Колан – казва сержантът, в ръката си държи празна найлонова торба.

– Моля? – Говори ми така, все едно съм наясно с правилата, но аз вече съм объркана.

– Колана ви. Свалете го. Носите ли някакви бижута? – Мъжът става нетърпелив и аз се заемам с колана си, вадя го от гайките на дънките и го слагам в торбата.

– Не, нямам бижута.

– Брачна халка?

Поклащам глава и инстинктивно докосвам празното място на безимения си пръст. Детектив Евънс проверява чантата ми. Нямам никакви по-лични неща в нея, но въпреки това чувството е все едно наблюдавам крадец, който обира къщата ми. Един тампон се търкулва върху плота.

– Ще имате ли нужда от тях? – пита ме тя. Тонът ѝ е нормален и нито инспектор Стивънс, нито офицера от ареста казват нещо, но аз се изчервявам бързо.

– Не.

Жената го пуска в найлоновата торба, преди да отвори портмонето ми, да извади няколкото карти, които са там, и да отдели монетите на една страна. В този момент забелязвам бледосинята картичка сред касовите бележки и банковите карти. В помещението настава пълна тишина и аз мога да чуя как сърцето ми се опитва да изскочи от гърдите ми. Когато поглеждам към детектив Евънс, виждам, че тя е спряла да пише и гледа право към мен. Не искам да я поглеждам, но не мога да се спра. Остави, мисля си, просто остави. Бавно и преднамерено жената взима картичката и я оглежда. Смятам, че има намерение да ме пита за нея, но вместо това я записва в списъка и я оставя при останалите ми неща в торбата. Издишам бавно.

Опитвам се да се концентрирам върху думите на сержанта, но съм изгубена в потока от правила и права. Не, не искам да уведомяват никого, че съм тук. Не, не искам служебен юрисконсулт...

– Сигурна ли сте? – прекъсва ме инспектор Стивънс. – Имате право на безплатен правен съвет, докато сте тук.

– Нямам нужда от адвокат – отвръщам меко. – Аз го извърших.

Настъпва тишина. Тримата полицаи си разменят погледи.

– Подпишете тук – казва сержантът – и тук, и тук, и тук. – Взимам химикала и драскам името си до дебели черни кръстове. Мъжът поглежда към инспектор Стивънс. – Право в стаята за разпит?

В стаята за разпит е задушно и мирише на цигарен дим, въпреки олющения надпис на вратата Пушенето забранено. Инспектор Стивънс ми показва къде да седна. Опитвам се да си дръпна стола по-близо до масата, но той е захванат с болтове за пода. Някой е написал с химикал мръсни думи върху масата. Инспектор Стивънс завърта превключвател на черна кутия на стената до него и се чува писклив звук. Мъжът прочиства гърлото си.