Оставих те да си отидеш [bg]

– Тръгна си, когато бях на петнадесет, и оттогава не съм го виждала. Миналия месец го издирих и му писах, но той не иска да има нищо общо с мен. Казва, че има ново семейство и трябва да оставим миналото в миналото. – Направи въздушни кавички и саркастична физиономия, която не успя да прикрие горчивината ти.

– Това е ужасно – отвърнах аз. – Не мога да си представя, че някой не би искал да те види.

Ти веднага омекна и почервеня.

– Той губи – каза ти, макар че очите ти отново се навлажниха и заби поглед в масата.

Наведох се напред.

– Да ти взема ли кафе?

– Ще бъде чудесно.

Когато се върнах, на масата към теб се бяха присъединили група приятели. Разпознах две от момичетата, но към тях имаше трето, както и момче с пробити уши и дълга коса. Бяха заели всички столове и аз трябваше да си взема от друга маса, за да мога да седна. Подадох ти чашата и зачаках да обясниш на останалите, че сме по средата на разговор, но ти просто ми благодари за кафето и ме представи на приятелите си, чиито имена забравих на мига.

Едната от тях ми зададе въпрос, но аз не можех да сваля очи от теб. Разговаряше сериозно с дългокосото момче за някаква домашна за края на годината. Косата ти падна върху лицето ти и ти нетърпеливо я прибра зад ухото си. Вероятно усети погледа ми върху себе си, защото се обърна към мен. Усмивката ти беше извинителна и аз веднага ти простих за липсата на възпитание у приятелите ти.

Кафето ми изстина. Не исках да съм първият тръгнал си, като по този начин щях да им осигуря храна за обсъждането ми, но имаше само няколко минути преди лекцията ми. Изправих се и изчаках да ме забележиш.

– Благодаря ти за кафето.

Исках да те попитам дали ще се видим отново, но как можех да го сторя пред всичките ти приятели?

– Навярно ще се засечем следващата седмица? – попитах аз, все едно нямаше абсолютно никакво значение за мен. Но ти се беше обърнала към приятелите си и аз си тръгнах, като в ушите ми продължаваше да звънти смехът ти.

Този смях не ми позволи да се върна следващата седмица и когато отново се видяхме две седмици по-късно, облекчението на лицето ти ми подсказа, че съм взел правилното решение, като съм стоял настрана. Този път не те попитах дали може да седна при теб, просто взех две кафета – твоето черно с едно захарче.

– Помниш как си пия кафето!

Свих рамене, все едно не беше нищо особено, макар че си го бях записал в бележника срещу датата, в която се срещнахме, както правех винаги.

Този път си позволих да те питам повече неща за самата теб и те видях как се разтвори пред мен като листо, което търси влага. Показа ми рисунките си и аз започнах да прелиствам през листовете с добри, но неоригинални произведения. Казах ти, че са изключителни. Когато приятелите ти пристигнаха, бях на път да стана и да донеса още столове, но ти им каза, че си заета, каза им, че ще се присъединиш към тях по-късно. В този момент всяко мое притеснение относно теб се изпари и аз задържах погледа ти, докато не го отмести, изчерви се и ми се усмихна.