![Оставих те да си отидеш [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/1/9/ostavih-te-da-si-otidesh-bg-download.jpg)
Оставих те да си отидеш [bg]
- Автор: Макинтош Клер
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-2077-2
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Оставих те да си отидеш [bg]». Краткое содержание книги:
Възхитително добър роман. Лий Чайлд
Ужасяващо и завладяващо четиво с главозамайващ обрат, който ме смаза. Толкова го харесах, че не исках да приключва. Питър Джеймс
Въздействащ, завладяващ и състрадателен. Паула Хоукинс, автор на Момичето от влака
Намирам най-голямата тенджера, с която разполагам, а мъжът връща омара в хладилната чанта, докато чакаме водата да заври на агата. Пълня мивката с вода, за да измия марулята, двамата работим в сговорна тишина, от време на време Бо се провира между краката ни, за да ни напомни за присъствието си. Атмосферата е приятна и безопасна и аз се усмихвам. Хвърлям скришом поглед към Патрик, който е погълнат от соса, който приготвя.
– Добре – казва той, когато улавя погледа ми и оставя дървената лъжица върху тигана. – За какво си мислиш?
– За нищо – отвръщам аз и отново насочвам вниманието си върху салатата.
– О, я стига, кажи ми.
– Мислех си за нас двамата.
– Вече задължително трябва да ми кажеш! – заявява Патрик смеейки се. Посяга към мивката, намокря си ръката и ме пръска.
Изпищявам. Не мога да се въздържа. Преди умът ми да има време да ми обясни, че това е Патрик – просто Патрик, който се закача – аз се отдръпвам от него и прикривам главата си с ръце. Интуитивна, инстинктивна реакция, която ускорява пулса ми и кара ръцете ми да се потят. Въздухът вилнее около мен и за секунда се пренасям в друго време. На друго място.
Тишината е осезаема и аз бавно ставам, изправям се, сърцето ми заплашва да изскочи от гърдите. Ръцете на Патрик са отпуснати от двете му страни, изражението му е ужасено. Опитвам се да проговоря, но устата ми е пресъхнала, а и чувството на паника в гърлото ми още не е отшумяло. Поглеждам към госта си, виждам объркването и вината, изписани на лицето му, и знам, че се налага да му дам обяснение.
– Много съжалявам – започвам аз. – Аз... – Хващам се за главата уплашена.
Патрик се приближава до мен. Опитва се да ме прегърне, но аз го отблъсквам, засрамена от реакцията си и бореща се с внезапния импулс да му разкрия всичко.
– Джена – пита ме нежно той, – какво се е случило с теб?
Някой чука на вратата и двамата се поглеждаме.
– Аз ще отворя – казва Патрик, но аз поклащам глава.
– Сигурно е Йестин. – Благодарна съм за прекъсването и разтривам лицето си с пръсти. – Връщам се след минута.
В мига, в който отварям вратата, осъзнавам какво се случва.
Винаги съм искала просто да избягам: да се преструвам, че животът, който съм водила преди злополуката, принадлежи на някой друг и да се залъгвам, че отново мога да бъда щастлива. Често съм се чудила каква ли ще е реакцията ми, когато ме намерят. Чудех се какво ли ще е чувството да ме върнат и дали щях да се съпротивлявам.
Но когато полицаят изрича името ми, аз просто кимам.
– Да, това съм аз – отвръщам.
Мъжът е по-възрастен от мен, с черна коса, която е подстригана късо, и тъмен костюм. Изглежда мил и се питам какъв ли е животът му; дали има деца и съпруга.
Жената до него пристъпва напред. Изглежда по-млада, с тъмна чуплива коса, която пада около лицето ѝ.
– Детектив Кейт Евънс – представя се тя и отваря кожен портфейл, за да ми покаже металната си значка. – Служба за криминални разследвания на Бристъл. Арестувам ви за причиняването на смърт поради опасно шофиране и за напускането ви на сцената на местопрестъплението. Имате право да запазите мълчание, но всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас в съда...
Затварям очи и издишам бавно. Време е да спра да се преструвам.
ВТОРА ЧАСТ
22
Ти стоеше в ъгъла в кафето на Студентския съюз, когато те видях за първи път. Не ме забеляза, не и тогава, макар че сигурно съм се отличавал от останалите: самотен костюмар сред тълпа от студенти. Заобиколена от приятелки, ти се смееше толкова силно, че трябваше да си бършеш просълзените очи. Взех си кафето и седнах на съседната на твоята маса, където прегледах вестника си и слушах разговора ви, който блуждаеше несвързано между темите, както беше характерно за жените. Най-накрая оставих вестника и просто те наблюдавах. Разбрах, че всички сте студентки по изкуство и сте последна година. Можех да предположа това от лекотата, с която отиде на бара, обади се на приятели, които стояха от другата страна на помещението, и се смееше, без да те интересува какво мислят другите. Точно в този момент научих името ти: Джена. Почувствах се леко разочарован, когато го чух. Разкошната ти коса и бледата ти кожа ти придаваха прерафаелитско[19] излъчване и аз очаквах нещо малко по-класическо. Вероятно Аурелия или Елинор. Въпреки това, без никакво съмнение, ти беше най-привлекателната от групата. Останалите бяха прекалено предвидими, прекалено крещящи. Сигурно беше на същата възраст като тях – с поне петнадесет години по-млада от мен, – но зрелостта беше изписана на лицето ти дори тогава. Огледа бара, все едно търсеше някого, и аз ти се усмихнах, но ти не ме видя. Няколко минути по-късно трябваше да тръгвам за лекцията си.
19
Прерафаелитизъм – през 1848 г. група английски художници създават тайно общество, което наричат Братството на прерафаелитите. Техният стил е силно повлиян най-вече от Рафаел – Бел. прев