Нашите предци [bg]

Автор: Кальвино Итало
Год: 2014
Язык: болгарский
Год: Colibri
ISBN: 978-619-150-161-8
Переводчик: Светозар Златаров
Жанр: Современная русская и зарубежная проза

Электронная книга - «Нашите предци [bg]». Краткое содержание книги:

През 50-те години на ХХ век ненадминатият Итало Калвино („Ако пътник в зимна нощ“ — ИК „Колибри“, 2008, „Американски лекции“ — ИК „Колибри“, 2012) пише трилогията „Нашите предци“, в която дава воля на чувството си за хумор и на желанието си за игра, и демонстрира отличните си познания за приказките, добити след дългогодишни занимания с италианското фолклорно наследство. „Разполовеният виконт“ (1952), „Баронът по дърветата“ (1957) и „Несъществуващият рицар“ (1959) са три независими новели, в които — в едно смътно и смутно, но славно и вълнуващо средновековие — трима благородници проправят своя необичаен път през живота: добрата и лошата половина на разкъсания от турско гюле виконт Медардо; барон Козимо, който на дванайсет години се покатерва на един дъб, казва: „А пък аз вече никога няма да сляза!“, и удържа на думата си; ходещите бели доспехи с дъгоцветни пера, в които няма рицар на име Аджилулфо. Първият се стреми към цялост, вторият — към индивидуалност, третият — към съществуване: стремежи, които Калвино намира за водещи у всички хора: „Бих искал на тези истории да се гледа като на родословното дърво на предците на съвременния човек, в което всяко лице крие по някоя черта от лицата на заобикалящите ни сега, ваши черти, мои черти.“ „Съвършено е възможно Калвино изобщо да не е човешко същество, а планета, нещо като планетата Соларис от прекрасния роман на Станислав Лем. Соларис, подобно на Калвино, притежава властта да прониква до най-дълбоките кътчета на човешките умове и да изважда поривите им наяве. Когато четеш Калвино, постоянно те връхлита усещането, че той пише това, което винаги си знаел, само дето никога по-рано не си мислил. Това е наистина влудяващо, но за щастие ти си прекалено зает да се смееш, за да загубиш ума си.“ (Салман Рушди) Итало Калвино се ражда през 1923 г. в Сантяго де лас Вегас, Куба, но отрасва в Сан Ремо, Италия. Преди Втората световна започва да учи аграрно инженерство във Флоренция, по време на войната партизанства из лигурските планини, след нея се дипломира по литература в Торино, с работа върху Джоузеф Конрад. Първия си роман публикува на 24 години, литературен кръстник му е Чезаре Павезе. През 50-те и 60-те става известен с „Разполовеният висконт“, „Италиански приказки“, серията разкази за Марковалдо, космическите комедии. Заселва се в Париж, сприятелява се с Реймон Кьоно и през 1973-а се присъединява към неговата „работилница за потенциална литература“, Oulipo. През 70-те се появяват „Невидимите градове“, „Замъкът на пресичащите се съдби“, „Ако пътник в зимна нощ“. Отива си ненадейно през 1985-а, в едно градче на тосканското крайбрежие, където е отишъл да подготви курс от лекции по теория на литературата за Харвард.

Перейти на страницу:

Пристигнаха стражите. Въжето вече беше изтеглено горе и Джан дей Бруги седеше до Козимо сред клоните на ореха. Наблизо пътеката се разклоняваше. Стражите хукнаха, единият по едното, другият по другото разклонение, после се срещнаха и от тук нататък не знаеха накъде да се отправят. И ето че се сблъскаха с Отимо Масимо, който махаше опашка наблизо.

— Ей — рече един от стражарите, — това не е ли кучето на сина на барона, оня, дето стои все по дърветата? Ако момчето е тука, може да ни каже нещо.

— Ето ме, тук съм! — обади се Козимо.

Но извика не от ореха, където беше до преди малко и където се криеше разбойникът. Той бързо се беше преместил върху кестена насреща, така че стражите веднага вдигнаха поглед в тази посока, без да оглеждат близките дървета.

— Добър ден, ваша милост — рекоха те. — Не сте ли виждали случайно да бяга тук някъде из гората разбойникът Джан дей Бруги?

— Кой е бил, не зная — отговори Козимо. — Но ако търсите едно човече, което тичаше, насочи се към потока.

— Човече? Той е планина човек, та само като го видиш, ще се изплашиш.

— Какво да ви кажа, тук от горе всички изглеждат малки.

— Благодарим, ваша милост! — И драснаха към потока.

Козимо се върна на ореха и продължи да чете „Жил Блас“. Джан дей Бруги продължаваше да прегръща клона. Лицето му бе бледно сред щръкнали и червени като бурени коси и брада с полепнали по тях сухи листа, кестенови таралежчета и борови иглички. Вторачил бе в Козимо зелените си очи, кръгли и уплашени. Беше много грозен.

— Отидоха ли си? — реши се най-после да попита той.

— Да, отидоха си — каза любезно Козимо. — Вие ли сте разбойникът Джан дей Бруги?

— Откъде ме знаете?

— Ей тъй, от мълвата, която се носи.

— А вие ли сте оня, дето никога не слиза от дърветата?

— Да. Как тъй узнахте това?

— Ами че и аз тъй. Мълвата се носи.

Погледнаха се учтиво като две видни личности, които се срещат случайно и остават доволни, че са известни един на друг.

Козимо не знаеше какво друго да каже и отново зачете.

— Какво е туй, дето го четете?

— „Жил Блас“ от Льосаж.

— Интересно ли е?

— Ами че да.

— Много ли остава до края?

— Защо? Има-няма двадесет страници.

— Питам, защото, като я свършите, ще поискам да ми я заемете.

Разбойникът се усмихна малко объркано.

— Нали знаете, по цял ден се крия, просто не зная какво да правя. Да ми се намираше по някоя книга от време на време, тъй си казвам. Веднъж спрях една каляска. Плячката дребна, но имаше една книга и я взех. Отнесох я горе на хълма, като я скрих под шубата си. Цялата останала плячка бях готов да дам, за да си задържа тази книга. Вечерта запалвам фенера, нагласям се да чета… а тя на латински. Ни една дума не можах да разбера… — Поклати глава. — Както виждате, латинския не го знам.

— Е, да, наистина, дявол да го вземе, латинският е труден — каза Козимо и почувства, че без сам да желае, започва да говори с покровителствен тон. — Тази книга тук е на френски…

— Френски, тоскански, провансалски, испански — всичките ги разбирам. И даже малко каталонски: Bon dia! Bona nit! Està la mar mòlt alborotada.[26]

След половин час Козимо довърши книгата и я зае на Джан дей Бруги.

Така започна общуването на моя брат с разбойника. Щом Джан дей Бруги свършеше някоя книга, тичаше да я върне на Козимо, вземаше друга, скриваше се в своето тайно убежище и потъваше в четене. Аз доставях на Козимо книги от домашната библиотека, които той връщаше, след като ги прочетеше. Сега започна да ги задържа по-дълго, защото, след като ги прочетеше, ги прехвърляше на Джан дей Бруги и често книгите се връщаха с раздрани подвързии, с петна от мухъл, следи от охлюви. Кой знае къде ги държеше разбойникът.

В уречени дни Козимо и Джан дей Бруги си уговоряха среща на определено дърво. Разменяха си книги и дим да ги няма. Из гората винаги душеха стражи. Това тъй просто действие беше много опасно и за двамата. Дори и за моя брат, който без съмнение не би могъл да оправдае своето приятелство с всеизвестния престъпник. Ала Джан дей Бруги бе обзет от такъв бяс за четене, че изчиташе роман след роман и като се криеше непрекъснато, за да чете, за един ден изгълтваше цели томове, които брат ми успяваше да прочете едва за седмица. Тогава ставаше непреклонен, искаше друга книга и ако това се случеше не в определения ден, се впускаше из полята да търси Козимо, като плашеше семействата на изполичарите и вдигаше по следите си цялата въоръжена охрана на Омброза.

вернуться

Bon dia! Bona nit! Està la mar mòlt alborotada. (Каталонски) — Добър ден! Лека нощ! Морето е много бурно. — Б. пр.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?